1. ЗАМИНАВАНЕТО

Бахмут, 31 декември 2022 година. Досущ като онези второстепенни героини от многолюдни картини, които по някаква причина се запомнят повече от централните персонажи, госпожа Олександра ми показа паспорта и медала си за доброволческа дейност, докато стоеше в двора близо до полуизгорелия център на града. Като излиза навън под обстрелите, 86-годишната жена винаги взима със себе си тези две неща.

Преди девет години за Бахмут се води война със сепаратистите, които успяват да вдигнат вражеското знаме, опитват се да превземат украинска военна част с руски танк и провалят президентските избори. Тогава госпожа Олександра всеки ден излиза на различни еднолични няколкочасови акции в центъра на града.

Веднъж към нея се приближила жена и я наплюла. Била е учителка в едно от бахмутските училища. Някои от местните жители заплашвали госпожа Олександра, биели я, но въпреки това тя продължавала да участва в акциите. 

Госпожа Олександра е избродирала портрет на Дмитро Чернявски, който е родом от Хромове (предградие на Бахмут). На 13 март 2014 г., когато Евромайданът се превръща в руско-украинска война, проруски войници убиват Дмитро с нож на митинг за единството на Украйна в Донецк. По този начин той става първата жертва на тази война. 

Проукраински настроените подкрепят госпожа Олександра, правят ѝ плакати, но не смеят да излязат с нея. Когато я пребиват така, че се налага да документират побоя, назначават полицай, който да я пази.

На Нова година бяхме в Бахмут заедно с фотографа Данило Павлов. Читателка, която живее в Канада, разпозна на една от снимките в нашия новогодишен материал на сайта Reporters, своята майка, госпожа Олександра. Тя писа на редакцията и по-късно ме помоли, ако отново пътувам до Бахмут, да се опитам да я изведа оттам. В Киев живее и синът на госпожа Олександра, който не вярва много, че майка му ще се съгласи да напусне дома си. Той се е евакуирал, а тя категорично е отказала. Тя се чувства като украинската душа на този град, в който за първи път след Февруарската революция през 1917 г. в Донецка област са издигнали синьо-жълтото знаме.

Отидох в апартамента в Киев, в който живееше синът на госпожа Олександра, и той ми показа снимки на други бродирани творби на майка си – кърпи, портрети. Мъжът изглеждаше изтощен – оказа се, че е в последния стадий на рак. Напуснал града с мотор още през юни 2022 г. Близо до Павлоград паднал и си счупил няколко ребра, но успял да стигне до столицата. Категорично забрани да използваме болестта му като аргумент, за да убедим госпожа Олександра да напусне града. Страхуваше се, че сърцето на майка му няма да издържи на напрежението. Подаде ми чанта с лекарства за нея, помоли ме да почакам, след което седна на масата, взе химикалка и лист хартия и започна да пише писмо.

Когато името на град, разтърсван от война, не слиза от заглавията на световните медии, е напълно вероятно той да остане в историята, както например Сталинград, Дрезден, Герника... Тази разнообразна комбинация може да изглежда донякъде пресилена към момента, тъй като липсва достатъчна отдалеченост във времето. Според различни данни броят на загиналите и ранените в Бахмут от началото на боевете достига десетки, дори стотици хиляди души.

С надеждата, че експертите отново грешат, преди да потегля към този град, чета новина със следното заглавие: „Възможно ли е руските войски да превземат Бахмут още днес?“

Предстои ми да разкажа истории за стрелец-зенитчик, който току-що е свалил руски изтребител; за баща и неговите синове, които воюват рамо до рамо; за любител на Вагнер, който обича Набоков. Това е пътуване до места, където кучетата ядат хора, където се вцепеняваш от високия градус на страх и опустошение, но и на доблест, несломимост и дори любов. Освен това през странното усещане за кристална яснота, като с нови очила. Тази яснота, родена от критично малката дистанция, поражда въпроса – възможни ли са сега полутонове? По-точно – търсенето на полутонове не е ли привилегия за тези, които не се борят за живота си тук и сега? Също и следното: не е ли търсенето на полутонове дълг на тези, които ще оцелеят?

Всичко това е пред нас – като в епичните поеми за деня и нощта, като в приказката за истината и лъжата, като онзи колористичен контраст в епиграфа от Васил Стус. Както в балета за белия и черния лебед, за който ще си спомням по пътя към мястото, където стои самоходната гаубица „Гвоздика“.

Затова избирам метода на фиксацията – „фотографиране“ с текст. Макар че тук думата „фиксация“ няма да бъде използвана само в това си значение.

[...] 

Тръгваме от Киев. По пътя попадаме в ПТП, минаваме през Камянске, Днипро, Павлоград... Малко преди да стигнем „червената“ зона, получавам съобщение от дъщерята на госпожа Олександра от Канада: „Мама е ранена, в момента я карат към болницата в Костянтинивка. Ранена е от шрапнел, засегнат е гърбът ѝ.“

Засега нямаме нито телефона на болницата, нито други подробности, само надеждата, че няма да се наложи да връщаме писмото от сина и́, написано с трепереща ръка.

2. ЗВЕРОВЕТЕ

Навсякъде по пътя има мъртви животни. Не само домашни, които още не са свикнали, че ограничения на скоростта по тези пътища отдавна не съществуват. Ето едно разперено крило на фазан, подобно на иконата на Богородица Седмострелна, на която Дева Мария е със седем саби. До бетонния блок лежи прегазена лисица със слепнала от прах и кал опашка и с оголени червени ребра, върху които подскача гарван и кълве. Докато си проправям път през голите храсти, посечени от снаряди, прекрачвам изгорелите тубуси от боеприпаси, стигам до гранатометчиците близо до магистралата Бахмут–Констянтинивка. Войниците, които вече месец не се отдалечават от блиндажа на повече от няколко десетки метра, разказват, че последните (или, както всички те казват, крайните) няколко дни артилерийските обстрели са станали особено ожесточени. През последните две нощи почти непрекъснато се чуват автоматни и картечни престрелки – врагът е близо, твърде близо. Офицер извиква: „Лалугер!“ Вглеждам се дълго между клоните, но не виждам нищо. Един от войниците, който работи на противотанковия гранатомет, по професия е ветеринар.

– Тук има такива огромни мишки! И не бягат. При нас в Тернопил няма такива. Интересното е, че по цяла нощ се стреля, а щом спрат, започват да крещят фазани, патици, сови. Странно, мислех, че всичко живо ще се разбяга... Ей там има и големи езера, само на 50 метра от нас.
– Има ли риба?
– Не съм ходил до езерото. Тази зона е силно обстрелвана.
Питам за други животни.
– Един заек обикаляше няколко дни наоколо. В края на полето има още неприбран слънчоглед. Може би събира семки или нещо подобно. От няколко дни го няма – или някой го е застрелял, или е отишъл другаде. Но мишките пълзят по покрива на блиндажа – явно усещат топлината вътре. 
До блиндажа има тенджера с борш. Като видя, че я гледам, един от войниците я посочва с пръст:
– Идвам една сутрин и гледам до тенджерата – лалугер. Бутам го с пръчка, а той не иска да си ходи. 
– Нищо – подвиква друг. – Като се появят змии ще избяга.

Бягаме, защото обстрелват пътя. Купищата изгорели коли в храстите и канавките приличат на убити бизони. Ето някакъв силоз, а до него зее кратер – вероятно от С-300. Встрани от пътя стои фазан. Не помръдва, дори когато колата минава покрай него. Подминаваме го, обръщам се назад – не, продължава да стои все така неподвижно, загледан в силоза, сякаш е ранен.

– Наоколо тичат зайци, сърни – разказва един от бойците, учуден, че не го разпитвам за оръжия или за врага. – Виждал съм и глигани. Един заек дотича до мене на позицията, спря се точно под автомата и сякаш ми каза „здравей“. Не се страхуват, вече са свикнали. Имаме и пострадали котки, нищо не чуват. Дори да се промъкнеш зад някоя и да започнеш да викаш, пак няма да се обърне. Ето там, в онази къща отсреща, живее точно такава пострадала котка.

Ние обаче отиваме в друга къща, където ще пренощуваме заедно с войниците. В една кутия седи рижав котарак.

– По-добре не го гледайте – предупреждава един от бойците.

Казва го твърде късно. На кльощавия, проскубан котарак са му изтекли очите и целият трепери.

В друга кутия има малки котета и породиста шотландска клепоуха котка.

– Имаше още две, но умряха и ги изгорихме в печката.

Разстилам спалния чувал и слушам пукането на огъня. Преди да заспя, хвърлям още няколко дърва в печката и излизам навън. На прага лежи мъртъв рижият котарак.

Събуждаме се сутринта от крясъците на гургулици. Слънцето едва започва да изгрява, а те са накацали на оцелялата жица, по която от месеци вече не тече ток и си крещят една на друга. В далечината се задава глутница от десетина кучета, някои от които породисти. Спомням си как на Нова година в Бахмут, докато си говорехме с госпожа Олександра, наблизо доброволци разтоварваха храна и няколко кучета дотичаха и започнаха да се умилкват – обикновени улични кучета, които можеше да погалиш. 

В пункта за първа помощ, само на няколко километра от фронтовата линия, лекарите обсъждат случай с войник, нахапан от кучета. Оказва се, че тези инциденти зачестяват. Лекарите показват снимки на ужасяващи разкъсни рани. Бездомни и изоставени кучета се събират на глутници и наистина са опасни за хората. Един от военните показва нашумяло видео, в което котка яде труп. Друг показва снимка на лисица, която гризе човешко тяло.

Пътуваме по селския път между Костянтинивка и Часив Яр. От двете ни страни има езера. Журналистка от CNN внезапно извиква: „Swan!“.

– Истинско „Лебедово езеро“! – казва на английски. 
– Скоро ще има „Лебедово езеро“ в Москва.

Тактично избягва да коментира моите думи.

16. ДЕЦАТА

Какво правят те тук? Това е въпросът, който войници, медици и капелани също често си задават, когато ги питам какво ги разтърсва най-много в Бахмут.

Деца се разхождат из улиците на Бахмут и държат майките си за ръка, крият се из тъмните кьошета на мазетата и казват, че родителите им са „някъде там“. Почукват по пейките с пръчка, поглеждат към дима, отварят шоколадче и се крият от чуждите погледи.

Наскоро бе приет закон за принудителна евакуация на децата от зоните на военни действия. Засега обаче не е ясно как ще бъде осъществена тя. Казват, че ще има много проблеми.

В Костянтинивка една жена бута количка и говори по телефона: „Май ще трябва, но нещо не ми се иска да тръгвам.“ Само няколко дни по-късно точно на същото място, където тя говори по телефона, падна снаряд.

Служителите от Службата за извънредни ситуации тихичко си говорят: „Часив Яр сега е като Бахмут през зимата, а Костянтинивка е като Бахмут през лятото.“ Постоянните обстрели бавно и необратимо разрушават инфраструктурата, превръщайки Бахмут в сцена от постапокалиптичен свят.

Навсякъде има блокпостове. Някои са строго охранявани, докато на други преминаваш бързо. Има и такива, на които вчера проверяваха всички, а днес няма жива душа.

Край пътя се виждат бетонни заграждения и противотанкови таралежи, на един от тях седят две момчета. В една яма е захвърлено „Жигули“. 

Спираме. Какво става?

Сякаш някой е поставил бялото „Жигули“ на дъното на ямата като детска играчка. Гумите му вече ги няма, багажникът зее, а един мъж с кепе, оставил колелото си на пътя, изважда някаква част от колата.

Две дванадесетгодишни момчета – Иля и Богдан – наблюдават всичко отстрани с любопитство.

– Какво е това на капака? – подвиквам им.
– Кутия с бисквити. Някакви IT специалисти спряха и ни я дадоха.

Едното момче е с панталони в цвят каки, а другото носи чанта с надпис „Въоръжени сили на Украйна“. Те с гордост разказват как наскоро военни спрели и им дали двеста гривни.

Иля и Богдан живеят наблизо. Посочват с ръка към далечината:
– Там, до втория стълб, намерихме стабилизатор от мина. Ей такъв! – показват с ръце около половин метър.
– Не се ли страхувате, че руснаците ще пробият? – питам ги.
– Няма да успеят – отвръщат уверено.

18. ДЯВОЛЪТ

На госпожа Олександра ѝ е зле, затова Данило ни оставя на бензиностанцията в Павлоград и отива до центъра за лекарства.

На 31 декември сутринта отново минаваме оттук и закусваме сирники с ягодово сладко. До колонката за зареждане хората се снимат с „най-силния човек на планетата“ – Васил Вирастюк. По-късно, в Бахмут, местните ни разказват за срещата с него.

Госпожа Олександра не иска нищо, седи неподвижно на една от масите. За какво ли си мисли?

На касата пред мене има двама военни.

– Какъв хотдог искате?
– Каквито и да е. Не сме виждали такива от месец.

И двамата се казват Андрий. Единият е от Буковина, а другият е от Харкив. Единият говори с гуцулски диалект, а другият използва много русизми в речта си. И двамата сa „триста“. (1) Първият е ранен и в двете бедра, а вторият – в ръката. Наскоро са излезли от Бахмут.

На въпроса какво е положението там, Андрий от Харкив отговаря със словосъчетания от думи като „бъркотия“ и „дявол“. Може би е някакъв устойчив израз, който аз не знам? Повтаря ги втори път, но пак не успявам да го чуя добре. Ръцете, гласовете, адамовите ябълки на мъжете треперят. Прекъсват се един друг, а после в синхрон млъкват за дълго. Вижда се, че тези мъже са били на война, че са видели нейния повелител със собствените си очи. Това можеш да прочетеш по лицата им дори без да са изрекли и дума. Такова нещо оставя белег, който не може да бъде заличен. 

– В момента градът е почти напълно обкръжен. В капан са попаднали дванайсет хиляди души.
В Бахмут първият Андрий е бил в промишлената зона, а вторият – в покрайнините на града. 
– Ние сме шестима. Срещу вас тридесет, дори петдесет педераси. Какво могат да направят шестима срещу тридесет? Освен това те имат и БТР.
Следва дълго мълчание, сякаш са се наговорили да замълчат. Накрая поемат дълбоко въздух, като че ли им е трудно да дишат.
– Може ли да разкажем за нашия другар? За Викинга – много добро момче, много …
Говорят едновременно. 
– Умря. Миналата седмица. Искаме семейството му да знае, че не сме го забравили. Беше ни много скъп. Викинга беше добър командир. С всички се разбираше. Направи всичко възможно да ни измъкне. Искаме семейството му да знае, че неговата смърт не била напразна.

Двамата Андриевци започват да треперят още повече, лицата им почервеняват. Изведнъж замръзват, напрегнати като прекалено опънат турникет. Такъв, който или ще счупи костта, или ще се скъса.

Идват още двама техни другари и ги викат да се качат в колата. Мъжете се отпускат малко.

Момчетата питат кога ще публикувам този материал. Отговарям, че вероятно през май. Единият Андрий, преди да се качи в колата при другите, се сбогува с мен:

– Мисля, че през май вече няма да ме има. 

Другият Андрий мълчи.

19. ФИКСАЦИЯТА

[...] Бахмут стана твърде гръмка дума. Тук кръв има върху всяка плочка на тротоара и парчета от снаряди има във всяка стена. Тази кръв и тези осколки пред очите ни стават гориво за историята. Бахмут става точно онази точка, към която отделни хора или цели общности ще се връщат, ще се спират и ще застиват в ужас. Това не може да бъде избегнато, освен ако злото не бъде спряно възможно най-скоро, а новите зверства, отвличания на деца, изнасилвания и непоправими катастрофи не бъдат предотвратени.

Искам да завърша този текст с краткия разговор в блиндаж някъде край Бахмут. Питат 19-годишен войник, който чака заповед да излезе на позиция:

– За какво мислиш в този момент?
Той отговаря:
– Че не искам да съм тук сега.



1.
Кодово наименование за ранен войник – Б.пр