Всичко ужасно ме вбесява. Вбесява ме, че не разбирам света. Вбесява ме думата „не“. Вбесява ме, че светът не разбира мен. Вбесява ме, че съм асоциална, че не излизам, че не успявам да изляза навън, че не успявам да вляза вътре, че са ми нужни други хора… че не умея да давам на другите онова, от което имам нужда. Вбесяват ме рекламите. Вбесява ме, че ме вбесяват рекламите. Постоянно съм принудена да гледам някакви глупави надписи, картинки, снимки, които не ме интересуват. Вбесява ме, че дори няма да започнат да ме интересуват, така че непрекъснато съм между два свята. Вбесява ме, че след толкова години всичко това продължава да ме вбесява. На кого ще съм полезна така? На никого, така че е все тая… и все пак ме вбесява. Вбесява ме непроследимостта на произхода на нещата. Вбесява ме, че когато отида да си купя тениска, я е шил някой от Тайланд. Вбесява ме, че малки деца и жени пришиват върху нея послания help me, вбесява ме, че това вбесява всички и въпреки това нищо не се променя. Вбесява ме колко е лесно да се разделиш с някого. Вбесява ме как с никого не можеш да се разделиш наистина. Всичко това ме вбесява. По дяволите. Изтича навън, като взимаше стълбите по две, съвсем леко облечена, сякаш не тичаше срещу нощта.
Дори съвсем нищо вече да не беше възможно, оставаше едно място, на което да можеш да се скриеш. Оставаше мястото отвъд видимото. Място открито и просторно, когато с цялата си тежест полягаме на врата на коня и скриваме лицето си в гривата му, усещаме как конят диша бавно, колко е кадифен. Място, което лъкатуши, когато крачим с кучето през всички пространства и времена, когато ми помага да хващаме попови лъжички в чаша, когато отиваме да се къпем в тайното езерце насред полето. Място тихо и звънтящо, когато гледаме Млечния път зад къщата и можем да видим всичко в непрогледната тъмнина, място развълнувано и смело, когато в пълен галоп се засилваме към препятствието и знаем, че ще спечелим. Място изплашено и боязливо, когато се обърнем към небето с въпрос и в отговор падне звезда; място, което отговаря и ни обича, когато размишляваме над големите проблеми със сбърчено чело. Дори съвсем нищо вече да не беше възможно, оставаше едно място, на което да можеш да се скриеш от ударите на тоягата, свличащи тялото на земята; от ударите с бича на язвителността, когато сме принудени просто да седим и да слушаме, а когато стане съвсем, съвсем зле, това място се превръщаше в стая с магически железобетонни врати, отвъд които се простираха ивици в пастелни нежни цветове, в които можеш да встъпиш за определено време и да не чувстваш, да не мислиш, да не дишаш, да не съществуваш. Просто да не съществуваш.
Добре дошла у дома…
И после се случи.
(***)
Косата ми е светла. Очите – относително големи и сини. Лицето ми е съвършено симетрично. Носът е по-скоро малък, прав, с едва забележима вдлъбнатина на предната кост. Скулите засега не са изпъкнали, но с времето ще станат. Когато се умихна, на двете бузи се образува трапчинка, на дясната буза – по-голяма, на лявата –по-малка. Имам лунички навсякъде, включително по висулката на ухото, по шията и по гръдната кост. Косата ми променя цвета си на слънце.
Огледалото е достатъчно гладка повърхност, която отразява светлината.
Немският философ идеалист Фихте стига до следното твърдение: „Аз е аз“. Който обаче е поставил знак за равенство между едното и другото, всъщност не го е доизмислил. Може би се е надявал, че си е самодостатъчен.
Огледалото се използва и срещу бури или вихрушки. Понякога успява да съхрани откъслеци (отломки, част от сянка или мержелеещо се цветно петно). В някои села и до днес слагат в люлките на децата малки огледалца против уроки и по-късно се гадае по тях. Лицето в огледалото е смятано за двойник или за същество, отразяващо света отвъд огледалото. При смърт също битува обичаят да се покриват всички огледала в дома, за да не влезе в тях душата на починалия или частица от нея. Достатъчно гладка повърхност е и водната повърхност.
На глас казвам: В мен няма нищо интересно.
(***)
Знаете ли, когато днес сутринта си наливах мляко в черния чай, осъзнах, че проникването на млякото в чая ми напомня движението на избухваща атомна гъба. И после, разбира се, идва въпросът за съвестта на онзи, който е пуснал бомбата. Как могат хората да живеят с това? Знаете ли, баба ми си задава такива въпроси. „Как могат хората да живеят с това?“, казва. Записах на диктофон гласа ѝ. Бях ѝ на гости, този път си говорихме за атомните бомби. Докато включвах диктофона, заглуших щракването му с шумно изкашляне, такъв човек съм. Разговаряхме как през петдесет и шеста американците са нападнали Корея.
„Ами, бях в осми клас… значи кога да е било… петдесет… петдесет и шеста. Тогава ги нападнаха, голяма касапница…“ Припомня го, като съпоставя своя живот със събитието, а не според датата. „Онова момиченце как тичаше, подпалено с този напалм, снимките бяха навсякъде, тогава… днес вече ще да е стара баба. Дълго показваха снимките, кожата ѝ се вееше на парцали, а тя тичаше ли, тичаше…
Да... Горките клетници с дръпнати очи, а онeзи отиват да ги бомбардират. Дори не знам кой тогава беше президент, че да го нареди. Вече не помня, много отдавна беше, но плаката, който съчиних, го помня… Беше доста сполучлив. После очаквах някой да дойде да ми фрасне един през устата, някой, дето има роднини в Америка, да дойде да ме ступа.“
От училище ли ви накараха да правите плакати? Въпрос, зададен в стремежа да вярвам, че е била манипулирана от болшевиките.
„Не, всеки трябваше да се изкаже относно това. Дадоха ни за домашно да изразим мнение за войната, че са нападнали Корея и че там децата страдат… че ги горят … и ей така ми хрумна. Страшно е. Не стигат природните бедствия, дето загиват хора, ами и нарочно… Бива ли такова нещо... Как хвърлиха атомната бомба… Убиха хора, направиха ги на пепел... Аз все още не разбирам как са могли да живеят с това. Този, дето я е спуснал да падне. Дали са го накарали? Не знам. То е ясно, че всички ще загинат, целият град. Вече дори не помня имената на градовете.“
И аз не ги помня.
А защо не искаш да имаш кокошки? Сменям темата на разговора, когато се почувствам зле.
„Не, няма къде да ги държа. Когато дядо ти беше жив, тук беше оградено. Където седим в момента, беше свинарник. И зайчарник имахме, кокошчици тичаха наоколо, ама после реши да ги махне. Ходехме да берем коприва, той я мелеше, имахме и малки пиленца, това беше някъде през деветдесета, като се преместихме тук. През деветдесет и трета. Ходех да събирам и трева. Имахме и малки пиленца, първом вкъщи под лампа, после тук в заграденото… Тука бяхме засадили само няколко реда картофи.“
А за какво е била смляната коприва?
„Ами за пиленцата. Смилаш коприва, слагаш яйчице, ярмичка. Това е храна за малките пиленца, така растяха. Пилетата ядат яйца. Дядо ти ги купуваше, на има-няма два дни. Държахме ги вкъщи, под лампа, около четиринайсет дни… и се виждаше как растат… писукаха… сварено яйце и ярма… и после, като пораснеха и той заколеше някое, не беше пиле, ами орел. Толкова голямо, че не се побираше в тавата. Много бяха вкусни, пръстите да си оближеш.“
НЯМАТЕ СИ РАБОТА ЛИ? ВЪРВЕТЕ ДА БАЧКАТЕ.
А НЕ КОРЕЯ С БОМБИ ДА МАЧКАТЕ.
(***)
Млад мъж с лукав вид бавно крачеше след погребалното шествие. Крачеше сериозно, сякаш съпровождаше собственото си тяло, сякаш той самият се беше упътил към вечен покой. От време на време започваше да си тананика мелодията на погребалната песен или в продължение на минути имитираше с ръце, че свири на невидим тромбон. Отдалеч сигурно изглеждаше странно, но истинските участници в погребението не му обръщаха внимание, вече бяха свикнали с особняка, който съпровождаше всяко погребално шествие в малкото судетско селце чак до хълма горе при гробището, където спираше пред желязната порта и с решителна крачка слизаше обратно в долината. Никога не носеше друго освен черно. Когато като дете младата му майка го возела в количката, покрай тях често минавало погребално шествие. Малкият се изпъвал в количката, а дребните му пълнички юмручета започвали да дирижират музикантите, сякаш познавали произведението. От този момент погребенията все го съпъствали.
Пораснал. Преместил се. Отишъл в интернат, където учел готварство. Прославил се благодарение на прочутата си дяволска смес – заради нея хората се отклонявали и по двадесет километра, за да посетят ресторанта за мотористи, в който работел. Когато след време се случило най-сетне да почива през уикенда, отишъл да посети възрастната си леля в кооперацията под хълма, където живеел като дете. Селото не се било променило. И сега през август било затворено в себе си, сякаш къщите се боели да се отворят към света, а златните житни поля се разстилали около тях като кръгове от хвърлен в езеро камък.
Младият готвач тъкмо стоял с гръб към прозореца в малкия изпълнен с розовееща светлина апартамент, когато дочул позната мелодия. Рязко се обърнал и направил крачка напред, след това много бавно вдигнал дясната си ръка и с два пръста нежно дръпнал дантелената завеска, сякаш била крехка паяжина. Тъмните му, почти черни очи неподвижно следели как иззад завоя на прашния път пред блока се задава погребално шествие и се насочва нагоре към хълма. Колебал се само няколко секунди. Безмълвно излязъл от апартамента, с равномерна крачка слязъл по стълбите и предпазливо запристъпвал на няколко десетки метра зад шествието.
Днес обаче ще направи изключение. Днес ще премине през портата, ще изслуша обреда и когато той свърши, ще изкачи хълма и ще седне на границата с гората.
Слънцето залязва. Вдига поглед към небето.
Никой от семейството не проявил разбиране, когато чичо ми си дошъл вкъщи и обявил, че заминава за Прага да учи теология. Баща му, моят дядо, първо хубавичко го ступал няколко пъти и когато това не помогнало, понеже чичо упорито твърдял, че му се е явил Всевишният и му е дал ясни напътствия, извадил спестовната книжка, прехвърлил му почти всичко, което притежавал, и казал: „Върви тогава!“.
(***)
Така чичо завършил теология и станал човекът, който крачи начело на погребалните шествия.
(***)
