Докато чакам Исак, възрастни мъже се бият за място за паркиране, шестчленни семейства се натикват в малки таксита, а в дясното ми ухо пронизително пищят клаксоните на всички околни коли. Паркингът на летището е микропревод на трафика в страната, предвестник на хаотичните магистрали, по които маркировката се игнорира и важи правото на най-бруталния. 
„Изтласкваш мечтите си за утре и за по-нататък, но тайничко не усещаш ли болка от това?” Изречени на нидерландски, рефрените от популярни шлагери сякаш нямат място на паркинг като този и в град като този. Но така обичаше да се появява Исак. В основното училище няколко пъти годишно всички класове си организирахме петъчен караоке следобед. Всеки клас излизаше на сцената с песен по свой избор, но този избор все пак беше беден, защото машината за караоке имаше ограничени възможности. В седми клас ние цяла година избирахме точно тази поп песен, „Какво би направил” на Марко Борсато и Али Бе. Някъде към Коледа вече бяхме измислили собствена хореография и научили целия текст наизуст. Облечени подобаващо, с килнати бейзболни шапки на главите си, когато мина нашето изпълнение, обрахме овациите на остатъка от малкото ни училище. 
Старият бял мерцедес спира, двигателят замира и Али Бе е отрязан по средата на изречението. И двата прозореца на колата са спуснати до долу и виждам Исак да седи леко приведен напред. Главата му сякаш ще стигне тавана. Не знам как точно съм очаквала да изглежда. Въпреки че през изминалите години бях виждала негови снимки, образът на Исак в моята глава все още беше нещо като малко по-издължена версия на четиринайсетгодишното му аз, включително нежния мъх по брадичката и хилавите несъразмерни крайници. 
– Станал си по-висок – заключавам в крайна сметка. 
При мен бурното израстване започна по-рано и винаги когато се карахме, побеждавах аз, защото можех да удрям по-силно, и без да се колебая, дерях до кръв. В годината преди той и татко да заминат, Исак започна да ме догонва и в крайна сметка вече не му се налагаше да реши косата си право нагоре, за да е по-висок от мен. На рождения си ден, когато навършихме четиринайсет, за последен път отбелязахме височината си с чертичка на тапетите в нашата стая. С триъгълника си от часовете по геометрия Исак измери разликата и до края на деня празнува не само годините, но и победата си. Официално беше два сантиметра по-висок от мен.
Той пое куфара ми.
– И двамата знаехме, че ще победя аз. 

Пътят от паркинга на летището до апартамента на баба и дядо е не повече от петнайсет минути, казва Исак. 
– Не знам, заради всичките предишни пъти, когато сме идвали на гости, ти може и още да помниш за колко време се стига, но като бяхме деца, това разстояние май винаги ни се е струвало безкрайно, нали? 
– Да, пътувахме с часове. 
– Ако е натоварено или има задръствания, може да отнеме и час, но от миналата седмица насам пътят е по-спокоен. Всеки, който може, се е евакуирал от града, а и почти няма полети до Бейрут. 
– Логично е, да.
Пътуването ни с колата приличаше на среща на випуска от прогимназията, там, дъвчейки брецел, се опитваш в рамките на пет минути да измъкнеш от някого, когото преди си познавал, историята на живота му. 
– Какво всъщност следваш в момента? Финанси? – Исак преди време беше започнал да учи мениджмънт, или икономика, или счетоводство. Вече не си спомнях. Колкото и нищо да не значеше, думата „финанси” беше вариантът, който вероятно ме приближаваше най-много до верния отговор. 
Той издава с уста някакъв цъкащ звук, нещо като тцъ, клати глава. 
– Долари. Всяка година студентските такси стават все по-големи, сега са горе-долу около дванайсет хиляди годишно, а в момента курсът на долара е безумие. 
– Какво правиш тогава? 
– Разни неща, това-онова. Братята на един приятел имат бензиностанция и няколко таксита, така че от време на време работя при тях, когато им потрябвам. 
– Ще продължиш ли да учиш? Ако таксите намалеят?
– Може би. Ти хапна ли нещо в самолета? – Той вдига едната си ръка от волана и сочи към ресторанта на „Кентъки Фрайд Чикън” вдясно от нас. 
С нокътя на палеца и показалеца си чопля конче, излязло на дръжката на раницата ми. 
– Момичето до мен ми даде сандвич с лабне.
– Искаш ли да ядеш?
Отклонявам предложението, клатейки глава. 
В колата, отделени от външния свят, насочвам поглед към жабката и се концентрирам в музиката и това по някакъв начин ми дава усещането, че най-нормалното нещо на света е да седя до него и да го погледна, сякаш никога не сме били не един до друг. Изучавам с поглед контурите на лицето му, извивката на свода на носа, която и двамата сме наследили от баща ни, абсолютно неуправляемата коса около върха на главата му. Неговото лице е моето лице, но някак другояче. Той съм аз, но някак другояче, няма на света друг човек, с когото да имам повече генетични съвпадения от Исак. Той не е кой да е, той не ми е чужд.
Същевременно Исак е някой, когото съм познавала някога, в някакъв предишен живот, той по всички възможни начини – с ръста си, с прическата, с дълбочината на гласа си, с начина, по който кара кола, как движи тялото си – за мен вече е станал неузнаваем. В живота, в който се познавахме, той беше гъсеница, а сега е пеперуда: преминал е през цялостен процес, при който всичко у него, кожата му, мозъкът, вътрешностите и костите са се разтворили в кашеста маса и след това от нея отново се е оформил човек. 
Правени са изследвания за това, какво могат да си спомнят пеперудите от живота си на гъсеници. По време на метаморфозата се предават единствено спомените, които са от биологическо значение: запазват се само онези, които имат грижата пеперудата да знае кое е опасно и кое – не. На какво се е смеела гъсеницата, какво я е натъжавало, кои от гъсениците около себе си е обичала и колко – по време на процеса на трансформация всичко това се губи. 
– Ако можеше да избираш, кое би избрал – да бъдеш гъсеница или да бъдеш пеперуда? – питам аз. Какво все още си спомняш от общия за двама ни живот?
– What the fuck? – Той поглежда настрани, вдига вежди и поклаща глава. – Пеперуда, струва ми се. Не, гъсеница. Не може ли да избера нещо друго? Стоножка или нещо такова? Не. Оранжева калинка. Ето това. 

С изключение на счупените парчета стъкло като че ли нищо друго не се е променило в апартамента. От старите снимки разпознавам дивана в средата на всекидневната, само цветът му е малко поизбледнял, а тапицерията по седалките – леко изтърбушена. Сякаш диванът се е изморил от дългото седене на едно и също място. Питам се колко ли дълбоки са отпечатъците от краката му в килима? Дали едно хубаво почистване ще го спаси, или платът вече е напълно съсипан? Наскоро гледах няколко видеоклипа за малко предприятие, което поправя плюшени играчки. Когато платът на плюшена детска играчка, в повечето случаи козината на мече или на коте, е напълно захабен от цели нощи плач или смучене, пълнежът на животинчето се изважда. Очите-копчета се изрязват с ножче, а празната обвивка се накисва в сапунена вода. В края на видеата плюшените играчки винаги изглеждат твърде нови и твърде чисти. Въобще не мисля, че е толкова сладко да ги смучеш цяла нощ както преди. 
Последната ярка слънчева светлина на деня се улавя от парченцата стъкло и се отразява хилядократно по стените. Стъкълцата са махнати само от една пътека, която води от вратата до дивана, и от самия диван. Диванът е покрит с декоративни възглавници със златни ресни, а по средата му лежи тънко одеяло с картинка на папагал. 
– Там ли спиш? – питам.
Исак внимателно поставя крак пред крак, като въжеиграч. Разперил е широко ръце, за да пази равновесие: няколко сантиметра по-наляво или по-надясно, и ще стъпи в парченцата стъкло. Пътеката е широка колкото метла и аз го виждам като наяве как върви по права линия с метлата пред себе си, стига до дивана, разчистил е място за минаване и, доволен от свършеното, се отпуска тежко на него. 
Исак кимва към края на стаята. Вратата към спалнята е отворена. 
– Обикновено спя там. Още не съм имал време да направя пътека и до там. 
Междувременно вече е до дивана и вдига метлата, която е паднала и лежи на пода. С грациозно движение ми я подхвърля, точно както двама герои във филм за Средновековието биха си хвърлили един на друг меч. Дървената пръчка тупва с тъп удар на пода. 
Исак започва да отстъпва от дивана и с малки крачки се връща до входната врата.
– Отивам горе да взема назаем още една – казва той и излиза от апартамента. 

Като снегорин избутвам парчетата стъкло напред и прокарвам строга, права линия от вратата на всекидневната до вратата на спалнята. Бризът, полъхващ през стаята, носи мирис на море и на препълнени контейнери за боклук. Килимът блещука от микроскопичните парченца стъкло, набили се между нишките му. Не знам дали ще успеем да ги махнем оттам с прахосмукачка: може и електричеството да не достига и генераторът да пада само след минута. Тогава ще трябва да бягаме по целите стълби до долу и отново да го включваме и да се надяваме, че останалите хора в сградата все пак имат ток. 
Още помня как, когато спяхме тук, а не в селото на баба и дядо, се прибирахме уморени и изгорели от слънцето след дългия ден на плажа. Преди да тръгнем да изкачваме стълбите, баща ми отиваше до електрическото табло, окачено отвън на сградата. Няколко пъти включваше и изключваше шалтера на Им Юнес, една от съседките ни от горния етаж, така че всички лампи в апартамента ѝ навярно присветваха. „Да ѝ покажем, че сме вкъщи”, казваше тогава татко. „Все едно ѝ звъним на звънеца.” Често след няколко минути Им Юнес се появяваше на вратата ни. Хващаше мен и Исак за ръката и ни завеждаше във всекидневната си, където ни чакаха купички с храна, а татко получаваше перване по пръстите с палката за мухите. 

Близо до вратата на спалнята оформям купчинка от сметеното стъкло и правя крачка навътре. Чаршафите са неоправени, смачкани на топка в средата на леглото, а една от възглавниците е на пода. 
През лятото в тази стая винаги беше прекалено горещо. Спяхме четиримата в твърде малкото за целта двуместно легло и често се събуждахме плувнали в пот. И въпреки това аз повече обичах да сме тук отколкото на село: тук всяка вечер ядяхме в ресторант или си купувахме храна от малките улични сергии и всеки ден минавахме през магазина за сладки неща, където ми позволяваха да си взема захарна близалка. Плажът винаги беше наблизо и вечер никога не ставаше съвсем тихо.
Срещу леглото има шкаф с нападали по него снимки в рамка. Обръщам рамките една по една, за да ги разгледам, и разпознавам сватбената снимка на моите родители, снимки на лелите ми от времето, когато са били тийнейджърки, бебешки снимки на братовчеди и братовчедки и най-накрая виждам и снимка на мен самата. От училище, май че от трети или четвърти клас, през онази година бях с разбита уста и с ожулено лице, защото, ходейки на кокили в училищния двор, бях паднала и ударила главата си в един ръб. Рамката на снимката е пукната. Изправям я, единствено нея от всички, и я връщам по средата на най-горния рафт. 
Често ми се струва, че баба и дядо съществуват само в моментите, в които си мисля за тях. Във всички периоди между това, които понякога продължават с месеци, те сякаш са забравени второстепенни актьори, марионетки от куклен театър, които лежат някъде долу в заключен сандък, сандък, на който съм загубила ключа. Това е нещо, което си казвам сама на себе си, за да не се чувствам толкова виновна. Ако те не съществуват, когато не мисля за тях, то не съществуват и моментите, в които чакат да звънне телефонът, чакат да получат съобщение със „здравейте, липсвате ми” или пък чакат мен. Училищната снимка, която не знам кой е сложил тук, никак не подкрепя тази идея, и колкото по-дълго ме гледа моето осемгодишно лице, толкова по-голяма става буцата в стомаха ми. Извъртам рамката наобратно.