02

Първият ми съзнателен спомен: седя на пода в средноголяма, мрачна стая, мирише на прах и мухъл едновременно, около мен други деца на възраст горе-долу колкото мен и малко по-големи се дърпат, блъскат и крещят; аз, пълзейки, стигам до ъгъла и се свивам там като охлюв, притискайки брадичката си о колене. Затварям очи и си представям, че изчезвам, че ставам невидима и наблюдавам цялата тази дандания, без другите в стаята да ме забелязват. Била съм може би на три или четири. В този момент си пожелах нещо, без да осъзнавам тежестта на неговата неизбежност. По-късно щях да се самообвинявам, че сама съм си виновна за това, което ми се случва, че сама съм пожелала живота си такъв, какъвто е. И може би щях да се окажа права.

03

Новите майки идваха понякога, за да изберат един от нас. Тези дни бяха много специални – както за майките и за нас, така и за възпитателките в Дома. От рано сутринта започваха да ни къпят, да ни обличат в чисти дрехи, да сменят памперсите на по-малките, да забърсват с парцал стаята, където играехме и да подреждат захвърлените по пода играчки. Въобще, беше си празник. Като един първи юни, който при нас идваше по няколко пъти в годината. Били сме големи късметлии.

Надзъртахме нетърпеливо към кабинета на директорката и виждахме как папките с нашите истории се трупат по грамадното бюро, което, колкото и да беше огромно, пак не успяваше да побере всичките.

После идваха майките и бащите. Отваряха врата към нашата мрачна стая, пропита с миризма на мухъл и бебешко ако и лятото връхлиташе играчките ни – усмихнато, прашно, задъхано и лепкаво. Жегата се напластяваше и всеки от нас искаше хем да се втурне към майката и да започне да я умолява през сълзи да избере него, хем да се държи сдържано и възпитано, за да се хареса, както ни учеха възпитателките. Просто стърчахме по местата си неподвижно като каменни кръстове в старо гробище и чакахме. Всичко вървеше на забавен каданс и само няколко мухи обримчваха въздуха над едно детско гърне в ъгъла.

Майката първа правеше крачка към нас; бащата обикновено оставаше до стената и мачкаше потни длани. Майката. Тя щеше да избира. Жената, неспособната да бъде майка, е дошла тук да вземе един от нас, да го хване за ръка и да го отведе със себе си в нейния свят. Законът на матрьошките – от всяка една се ражда следващата, момичето става майка и ражда момиче, което пораства и ражда момиче, което ражда момиче, което ражда. Никога непрекъсващата нишка на възпроизвеждането на рода. Чудя се дали майките идват в Дома, за да спасят един от нас или търсят спасение за себе си?

Майката първа намираше сила да срещне умоляващите ни погледи и очите ѝ започваха да валят. Бавно пристъпваше наоколо, погалваше рошавата глава на някои от нас и приятна струя свежест разпръскваше застиналия въздух. Получавахме своята доза обич от една непозната, чужда майка и я поемахме лакомо като парче торта с карамелена глазура.

После майката и директорката нещо си говореха в кабинета, прелистваха прашните папки, струпани на огромното бюро и цялата му тежест се стоварваше върху главите ни и строшаваше надеждата ни като кухи орехи.

07

Един ден тя дойде. Директорката ме извика в кабинета с грамадното бюро и ми я показа. Стоеше права до открехнатия прозорец и потръпваше като сух есенен лист. Стори ми се толкова малка, толкова чуплива и крехка, че не посмях да се втурна към нея да я прегърна, да не би да я разруша с жизнеността на моето деветгодишно тяло и тя да се разпадне, да се срине като пясъчна кула, залята от морска вълна; да се превърне в хиляди миниатюрни песъчинки, които да заблестят във въздуха и вятърът да ги разпилее.

Стоях срещу нея и попивах очите ѝ, попивах тъгата им, която се наслагваше в мен като утайка от силно кафе, наслагваше се бавно, но безвъзврат-но. Дали ме вижда, мислех си, тази малка, свита в притеснението си жена? Дали вижда как стоя пред нея и попивам тъгата ѝ, как всичко съм простила в този миг? Искам да потъна в топлината на едва съществуващото ѝ тяло, да потъна в черните кратери на недоспалите ѝ очи, в дълбочината на бръчките, прорязващи челото ѝ.

Тя ме забеляза, вдигна глава за миг и после зарови лицето си в шепи. Видях как се сгърчи между тънките си, кокалести пръсти, как цялото ѝ тяло се затресе от хлипове, как кашляше безсилието си да се доближи до мен и да ме прегърне. Изкупваше една чужда вина – на майка ми. Сестрата на майка ми се гърчеше от скръб до прозореца, на метър само от неразбиращите ми очи, които вече нищо не виждаха. Тогава още не знаех, че майка ми е издъхнала при раждането на моя брат, че заедно с това бебе са се стопили в онзи ден като сладоледа, който толкова пъти си представях в ръцете им. Тогава още не знаех, че тази среща със сестрата на майка ми ще се окаже първа и последна, че ще стопи всички сладоледи на света, че ще ме накара за пръв път да плача не за това, че съм сама, захвърлена в този Дом като станиолена обвивка от бонбони „Лакта“, а за моята майка, за нейната болка, за нейния вик, когато онова бебе се е изтръгвало от утробата ѝ, онзи вик, с който се е разделила със света; с който окончателно се е разделила и с мен. Завинаги.

12

Понякога ме питат на какво ме е научил животът в Дома. В началото се опитвах да намеря някакъв поносим за хората отговор; нещо, което да ги накара да се почувстват добре за това, че са проявили интерес. Напоследък разказвам следната история. Стойчо беше на шест, когато линейката го откара към болницата и повече никога не го видяхме. Бил със счупени ребра, фрактура на черепа и мозъчен кръвоизлив, издъхнал няколко дни по-късно. Връщахме се от гробището на хълма. Ходехме там скришом и обирахме подавките, оставени по гробовете, за Бог да прости. Най-често заварвахме жито, поръсено с пудра захар в пластмасови чашки, понякога се намираха обикновени бисквити и локум. После ги носехме на големите. Знаехме, че не трябва да ядем от тях, но беше ужасно трудно да устоим. Умирахме от глад и носехме в ръцете си храната, забранена за нашите къркорещи кореми. Някои не успяваха да издържат и похапваха скришом от житото. Ако имаха късмет никой да не ги усети, минаваха между капките и после дълго дъвчеха сладкото жито насън. 

Едно от децата видя Стойчо и каза на големите. Когато кажеш на големите, получаваш обикновена бисквита. Пребиха го като куче. Възпитателките гледаха през прозореца, но се правеха, че не виждат. Оставиха го да лежи в локва кръв. Накрая все пак извикаха линейка, но беше твърде късно. 

Стойчо по принцип си беше гладник. Разказваха, че са го виждали да се крие надвечер в храстите до улицата и да причаква козите, когато ги прибират от паша. Бозаел мляко от коза майка. Защо козата не е избягала, а го е оставила да бозае, никой не знае. Животът в Дома ме научи да оцелявам. Само това имаше значение.  

21

От раздялата с майка ми пазя само бебешкото одеяло. Сгънала съм го прилежно  и съм го тикнала на дъното. От раздялата ми с Ная имам една книга на Маркес, „Сто години самота” и една снимка. На снимката стоим аз и Ная, прегърнати през кръста, пред къща в село в Родопите. Ходихме там на екскурзия едно лято, бяхме на около осемнайсет, вървяхме в посока към Триград, загубихме се, беше започнало да се свечерява и трябваше спешно да намерим къде да спим. Стигнахме до някакво запустяло село, имаше не повече от четири-пет къщи. Пред една от тях прегърбена от годините старица беше седнала на дънер, полегнал напреки на земята, който явно се използваше за скамейка. Бабата ни покани да пренощуваме в съседната къща, която отдавна била празна. „Младите избягаха по градовете, а старите измряха, само аз и още две баби сме останали в цялото село”, каза ни, докато гребеше с черпак от бобена чорба и чупеше комати домашно омесен хляб. Разказа ни за нейните деца и внуци, как идвали веднъж месечно да ѝ донесат ориз, боб, брашно, олио и каквото още е нужно, как единият от внуците наскоро заминал за Германия да учи там. Събра наредените по рафтовете снимки на роднините ѝ да ни ги покаже и си помислих как тези снимки са единствената ѝ връзка със света извън малкото останали къщи в селото. Галеше ги и им се радваше като на истински хора, без да осъзнава празнотата на този акт. Държеше в ръцете си едни memento mori, запечатаните  върху фото  хартията образи на любимите ѝ хора, за които тя самата отдавна вероятно е само бреме.

После ни заведе в съседна къща, донесе чаршафи и одеяла и чевръсто ни оправи да спим, все така прегъната на две. На сутринта ни събуди уханието на току-що изпържени мекици, които ни чакаха на масата в компанията на бурканче домашно приготвено сладко от диви ягоди. Само бях чувала за прословутата гостоприемност на родопчани, но до този момент все ми се струваше като приказка, останала да се разказва от уста на уста, без много истина в нея. Но приказката бе жива. На сбогуване я помолихме да ни снима за спомен пред къщата ѝ. 

Когато Ная си тръгна, дали нарочно или без да иска, беше оставила тази снимка на дъното на едно от чекмеджетата. Прибрах я в един дървен сандък, до одеялото от майка ми. Моят сандък на разделите. Събирам в него предмети, чужди думи и спомени за нечия раздяла с близки хора. Искам да го запълня целия с чужди сбогувания, за да не остане никакво място за моите.

33

Нещата в моя сандък с предмети, които никога не съм притежавала

• Розови копринени панделки
• Калейдоскоп
• Албум с мои снимки*
• Картички от роднини за рождените ми дни
• Рождени дни въобще, както и роднини
• Собствен рафт в банята с пластмасова чашка с четка и паста за зъби
• Шоколад „Кума Лиса”
• „Пипи Дългото Чорапче”, „Ян Бибиян”, „Алиса в страната на чудесата”, „Мери Попинз”, Български Народни Приказки, том 1 и 2. И още много други
• Захарно петле
• Колело за Коледа
• Коледа въобще
• Медальон със снимката на майка ми
• Уханието на току-що изпечен домашно приготвен хляб
• Домашно ягодово сладко, варено на бавен огън от баба ми
• Домашни великденски кифлички
• Въобще всички домашни неща
• Тефтер с рецепти от майка ми**

*Снимките в албума са черно-бели. Всяка е пъхната в своята картонена рамка и под нея с изящен почерк е изписана датата. Първата е от деня на изписването ми от родилния дом, на стълбите отпред. Под снимката е пъхнат лист от тетрадка, на който пише: „Пред родилния дом, 3ти февруари, 1982”. Майка ми е с плетена тъмнозелена рокля, наметната с палто, вижда се умореният ѝ поглед на вчера родило момиче, което току-що се е превърнало в майка и все още се бори с приемането на новото си статукво; притиснала е нежно бебе, което така е увито в бледожълтата памучна пелена, че едва се забелязва набръчканото му личице. До майка ми е застанал баща ми; в едната ръка стиска букет от червени карамфили, а с другата е прегърнал майка ми. Широка усмивка и искрящ поглед издават снощната поливка на първородната щерка с приятели, за здраве. Или пък просто е безкрайно щастлив.

Разгръщам албума и попадам на снимка, на която спя с пръст в уста; на друга стоя на гърне с детска книжка в ръцете си, която е обърната наобратно; после съм в скута на майка ми, сучейки от наедрялата ѝ гръд; ето го първият ми рожден ден – на снимката гледам виновно и смешно, ръцете ми са целите в маслен крем от двуетажната торта; на следващата майка ми разбива яйца в голяма стъклена купа, а аз я гледам с огромно любопитство, повдигната на пръсти; тук пък баща ми ме учи да карам колело; ето я снимката от първия учебен ден, чантата на гърба ми изглежда по-голяма от мен. Следват снимки от почивката ни зимата на Пампорово, от плажа на Каваците с резен диня в ръце, по брадата ми капе, а аз съм се навела напред, за да не оплескам и банските... Затварям албума и го връщам в сандъка.

**Тетрадката с рецепти е фирмен тефтер от хиляда деветстотин и някоя. Рецептите са грижливо подбрани и собственоръчно написани от майка ми. Рецепти на любимите ми ястия, които никога не съм опитвала, на сладкиши, козунаци и баклави, на сарми, мусаки, на крем карамели, шоколадови торти, на великденска дроб сърма и коледен сух боб, на спаначена супа, таратор, миш-маш, на никулденски шаран с орехи, на кекс с половин доза захар, на бадемов сладкиш без яйца, на ябълков щрудел, на торта с грис (Ленчето), на пиле със сос бешамел, на гювеч в пръстен, на пълнени чушки, поръсени с пресен магданоз. В отделни раздели на тефтера, прилежно надписани и отбелязани: тестени закуски, предястия, супи, постни ястия, ястия с месо, сладкиши и торти, кремове, „икономични” рецепти (от времето на липсващите по рафтовете на магазините продукти, на продуктите фантоми). Разлиствам мислено този тефтер и случайно попадам на първата страница, на която чета: „На дъщеря ми. За да може да вкусва от обичта ми и тогава, когато мен вече ме няма.” Затварям тефтера и пъхвам и него в сандъка.

39

На една от първите ми срещи с Дара ѝ подарих кукла. Дара чуваше и разбираше всичко, но това, че не говореше, правеше комуникацията ни трудна. Исках да намеря начин, по който да разбирам повече за нея, за това как се чувства. Всяко дете в Дома си имаше предпочитана играчка, освен Дара. Тя като че ли не искаше да се привързва към никой и нищо, дори към куклите. Обясних ѝ, че съм я намерила на улицата и я помолих да я приюти при себе си временно, докато ѝ намеря дом. Казах ѝ, че ми изглежда приятелски настроена и че със сигурност биха си допаднали. 

Дара я взе и я заоглежда недоверчиво. Беше груба. Повдигаше роклята ѝ, дърпаше косата ѝ, човъркаше очите ѝ. После я захвърли настрана и отиде в другия край на стаята. Не исках да настоявам; оставих нещата да се случват плавно.

През следващите ни срещи играех с куклата пред нея, показвах ѝ как да я гали и да сресва косата ѝ, преструвах се на тъжна и споделях истории с куклата, която винаги ме разбираше и ме караше накрая да се усмихна. Дара ме наблюдаваше от някой ъгъл; тайно, но винаги усещах погледа ѝ върху себе си. Знаех, че трябва да съм много търпелива.

Един ден дойде при мен, взе куклата от ръцете ми и се разплака. Стоях, наведена над нея и попивах сълзите ѝ. Бях щастлива, че тъгата ѝ най-сетне потече, като кална вода в канавката. Следващите ни срещи бяха различни. Започнах да я уча да пише. Схващаше бързо. Лапаше, буквално се тъпчеше с тези нови знания и не можеше да се насити. Чувствах се изключително щастлива и горда с нея. Скоро си измислихме игра – оставяхме си бележки на всевъзможни места, нещо като знаци, по които другата трябваше да намери скрит предмет. За осми март ми подари картичка, която бе направила сама. Разгърнах я; вътре пишеше с разкривени големи букви: „Вземи ме, Леа!” Гледаше ме с огромните си очи и очакваше реакция. 

Стоях като вцепенена минута, може би две. После се обърнах рязко и излязох от стаята.