Списъците ти дават опасен вид сигурност, привидна сигурност. Някъде на седемнайсет се озовах в болница заради твърде многото списъци, заради вечното броене, заради контрола. Тялото ми внезапно започна да придобива женствени форми и главоломно натрупах килограми, вероятно с идеята по-късно те да се разпределят по целия ми ръст, но тогава още не го знаех и ето че изпаднах в паника. Промяната ми дойде прекалено изневиделица и светкавичната ѝ бързина ме зашемети. В нашето семейство вече много пъти бях чувала, че ние просто сме си леко пълнички, а аз не исках да позволя това да стане и с мен. Аз трябваше да съм някой, който държи в ръцете си юздите, не признавах думите „ние” и „просто” и спрях да ям. Аз трябваше да съм човек, който владее себе си, човек със силна воля.
Вместо това се озовах в болницата заедно с пет измършавели момичета, тях наистина можех да нарека мършави, себе си обаче – не. В огледалото виждах едно едро момиче с формата на кашалот, даже и когато кантарът показваше под четирийсет килограма. От показанията на кантара и най-вече от смъртнобледото лице на майка ми ставаше ясно, че навярно съм прекалено слаба, сложех ли обаче ръце на дупето или около корема си, усещах нещата по съвсем друг начин, бях подпухнала, деформирана, обемиста.
„Вид психоза”, така го нарече психиатърът госпожа Брукс.
С петте мършави момичета образувахме терапевтична общност и живеехме заедно в болницата. Имаше и други групи, в които имаше и момчета, а също и момичета с други пропорции, но с тях почти не общувахме. Бяхме включени в програма, в която родителите ни трябваше колкото се може повече да участват в терапията, за да не бъде твърде голяма пропастта по-късно, когато отново се върнем към живота си у дома, така казваха, сякаш в болницата бяхме съблекли за известно време своя живот като палто, което после пак щяхме да наденем. Сякаш животът ни за кратко беше престанал да съществува. Това беше време, в което лекарите ни съветваха да не си купуваме нищо, да не си правим снимки и видеа, защото в този момент не бяхме добра версия на себе си. Ние, шест дефектни момичета, не ходехме на училище, забравихме за хобита и приятели. Бяхме в пауза, в някаква междинна зона.
В болницата имахме упражнение, при което петте измършавели момичета и аз получавахме по едно въже и с него трябваше да направим кръг, голям колкото си мислим, че е обиколката на талията ни, и да го сложим на пода. След това да застанем в кръга, за да проверим дали възприятията ни са верни. Максимално съсредоточени, седяхме на земята, гледахме от корема си към въжето и обратно. Поради болестта си правехме всичко много педантично и прецизно, тъй че с пълна отдаденост изпълнявахме и тази задача. Родителите ни стояха отстрани и гледаха.
Ето я Мия, опитваше се да стегне въжето около талията си и после да го положи в същата форма на пода. Семейството ѝ беше богато, баща ѝ беше адвокат и на всяка семейна сесия ставаше все по-нетърпелив, постоянно мърмореше, че според него възстановителният процес можело и да е по-ефективен. Майка ѝ, директор на някаква финансова институция, при влизането ѝ в болницата ѝ бе подарила кон, който Мия естествено все още не беше видяла и който по цял ден самотно пасеше на ливадата зад вилата им. И Мия, съответно, от време на време получаваше през някакво приложение снимка на животното, а то всеки път гледаше в обектива все по-тъжно. „Бюти пита кога ще си дойдеш вкъщи”, неизменно гласеше надписът под снимката.
Ето я и Ким, съсредоточено легнала по цялата си дължина на пода. Отстрани стояха високият ѝ, хилав баща и бледата ѝ майка, винаги облечени така, сякаш тъкмо тръгват на поход в планината. По време на сесиите поведението на тези родители беше много сдържано и те по повод и без повод се извиняваха. Имаше например един момент, когато обсъждахме уикенда, в който Ким я бяха пуснали от болницата, за да „свикне” с връщането вкъщи. Ким с неприязън възкликна, че целия уикенд баща ѝ седял на дивана и ядял маслени бисквити. Двете невзрачни фигури стреснато се дръпнаха назад, бащата промърмори, че съжалява, поради което една от майките запита наистина ли е било така, наистина ли той цял уикенд е ял маслени бисквити.
– Колко точно, една опаковка, две?
– Общо за целия уикенд все пак две опаковки – смотолеви майката на Ким.
Друг родител вметна, че това действително е твърде много. Майка ми се намеси, че тя също понякога яде бисквити, все пак не е чак толкова ненормално. Бащата на Ким поправи жена си, като каза, че тя преувеличавала и той всъщност бил изял само една опаковка, в резултат на което ние в крайна сметка отделихме голяма част от терапията, за да обсъждаме хранителните навици на бащата.
– Доста неефективно – отбеляза бащата на Мия.
Ето я Фиона, която бързо-бързо се справи със своя кръг. Родителите ѝ бяха с изкуствен слънчев загар, баща ѝ имаше изрусени кичури в косата си, сякаш излязъл от видеоклип от деветдесетте, а майка ѝ – черни екстеншъни, стигащи до задника. Въпреки голямото внимание, което отделяха на външността си, най-голямо впечатление при тях в крайна сметка правеше умората по лицата им.
Майката на Зое пък не можеше да се въздържи да ѝ асистира. „Обиколката трябва да е още по-малка, още по-малка!”, викаше тя като треньор от страничната линия. Тя беше психолог и изглежда се срамуваше от това, в началото, когато се представяхме, хълцайки каза, че да помага на хората ѝ е професия, но тя самата се била провалила в подкрепата на собствената си дъщеря. В скута ѝ седеше петгодишното ѝ синче, което наблюдаваше терапията с въжето като някаква забавна игра.
– Мишел – посочи то с дебелото си пръстче.
– Да – каза майката на Зое с детински глас, – това е Мишел.
Мишел беше момичето, престояло най-дълго в болницата. Месеци наред бе прекарала в така наречената фаза на отричането, фаза, в която наистина не е можела да си представи, че има психично заболяване и поради това най-напред е била приета в отделението за коремни болести, а по-късно в болницата я подложили на много продължително изследване на червата. Без сама да съзнава, бе подвеждала лекарите, вътрешно убедена, че проблемът най-вероятно се развива в корема ѝ вместо в главата ѝ. Така че тази фаза погрешно се нарича „фаза на отричането”, „фаза на откриването” би било къде-къде по-подходящо. И двамата ѝ родители работеха в сферата на образованието и с натрапчива упоритост си записваха в тънка тетрадка всичко, което им кажеха терапевтите. Имаха още четири деца на възраст между десет и двайсет години, от време на време и те идваха на сеансите.
Майка ми също стоеше отстрани, през цялото време вдигаше палец и току се разплакваше. Подкрепяше ме против волята си, точно както и когато участвах в едно състезание по бягане, няколко седмици преди да ме приемат в болницата. Тогава се изненадах, че дойде, тя обикновено никога не идваше на спортни събития, а този ден дори пробяга отстрани, заедно с мен, част от отсечката. По-късно ми разказа, че го направила от страх, понеже съм била толкова слаба, била убедена, че ще рухна на земята, докато бягам.
„Браво!”, провикна се и сега тя, от страничната линия в болницата, с глас, който се давеше в сълзи и сополи.
Родителите изглеждаха по различен начин, житейските им ситуации и стандарт бяха най-разнообразни, макар всички те да бяха бели и от по-високите слоеве на обществото. Това също си беше скъпо хоби, възстановяването от невидима болест. Ние, момичетата, потънали в заниманието с обиколката на талията си, бяхме по-трудно различими една от друга, защото бяхме сенки. Сенки с една и съща цел и с едни и същи симптоми, възприемчиви към идеите на всяка друга една от нас и поради това започнали все повече да си приличат. Бавно като че ли се превръщахме в едно цяло същество, събрано в костелива топка от тънък мъх, шест бавно биещи сърца и излишък от своенравие. Едно цяло, което всъщност искаше да бъде скокливо гумено топче, но временно не беше в състояние за това.
Когато приключихме със задачата, ни подканиха да застанем вътре в обиколките на талиите си. Погледнат от дистанцията на времето, този момент може да се определи като комичен – родителите гледаха огромните кръгове на пода, а дъщерите стояха подобно на точици вътре в тях, ние се побирахме в кръга някъде между три и шест пъти.
[…]
Когато влизам в стаята на дядо, той стои до прозореца с ръце в джобовете, сега китките му са с по-тънки превръзки. Гледа към птиците, към скулптурите, към парка, към човешките фигурки, които се движат на групички по двама-трима и не излизат извън криволичещите алеи. Дълго можеш да гледаш към тях, но те рядко се сблъскват една с друга, точно както не го правят и колите по паркингите. Ярка слънчева светлина като от театрален прожектор се плъзга по него. Силен контражур, би отбелязал някой фотограф. Четох в интернет, че имало връзка между масовото изхвърляне по бреговете на кашалоти и слънчевата активност. Слънчевите петна и изригванията разстройват геомагнитното поле, което китовете използват точно както птиците, за да не загубят пътя. Резултатът: кашалотите се объркват.
– Как си, дядо? – Внимателно докосвам ръката му. Винаги се притеснявам да не го стресна, макар че това даже би могло да е добре за него, така бих могла да го извадя от протяжната му, тъжна унесеност.
– Сам – отговаря.
– Какво казваш?
– Сам съм.
Когато бях малка, в стаята ми стоеше книгата „Без дом”, майка я беше сложила на рафта на библиотечката, защото като дете я обожавала. Рядко я отварях, само когато някъде на около единайсет-дванайсетгодишна възраст, в началото на пубертета, бях сърдита на всичко около себе си и имах усещането, че се намирам сам-сама в епицентъра на хаос, от който не зная как да се измъкна. Тогава се качвах горе, присядах плътно до белия си еднометров мечок и взимах книгата от рафта. При всяка вътрешна криза се заричах да я дочета, защото струящата от заглавието ѝ самота неустоимо ме привличаше. Бях абсолютно убедена, че междувременно никой няма да се сети за мен, но така и никога не стигах по-далеч от първата страница – чието мастило вече бе избледняло и думите почти не се четяха –, защото мама вече седеше до мен, вътрешно вероятно подсмихвайки се заради детето си, което демонстративно чете „Без дом”, но външно утешително обгърнала ме с ръце.
– Всичко е такава бъркотия. – Гласът ми заглъхваше в ухото на мечока и мишницата на мама.
– Да – успокояваше ме тя.
В боята на стената има пукнатина, която сякаш се е разширила. Не реагирам на казаното от дядо, защото не искам да говоря неистини, действително е така: той е сам. Правейки се на философ, бих могла да кажа, че всъщност всеки е сам, което обаче отново не е вярно. Да, всеки е, но той наистина е сам, в тази стая като в младежко общежитие, където още е видим предишният обитател, а вече подушваш следващия, където има прозорец с изглед, в който след смрачаване те пресреща единствено собственото ти отражение. Отражението на седемдесет и пет годишен човек, пациент на психиатрията, с ръце в джобовете и закопчана накриво риза.
Преди години на долния етаж всяка седмица трябваше да правя упражнението с огледалото. Всяко от момичетата, само по бикини, беше в отделна кабинка. Много се употребяваха умалителни думи, понеже ние бяхме твърде фини и крехки и всички много внимаваха да не раздуват излишно нито проблем, нито пък нещо друго. Психоложката, която ни говореше през микрофон, насърчаваше всяка от нас да се разглежда в голямото огледало на стената. Гласът ѝ достигаше до нас през процепа под вратата: „Погледни стъпалата си, разгледай формата им, цвета им, виж има ли нещо особено в тях.” Беше сканиране на тялото, нещо, което обаче не се усещаше като медитация, а по-скоро като многократно намушкване с нож. „Погледни коленете си, фокусирай вниманието си върху тях, отпусни погледа си по тях.” При всяка част от тялото отново те пронизва болка. Неудържимо отвращение. „Преминаваме към бедрата, насочи погледа си натам, опитай се да ги наблюдаваш неутрално.” Не ми се удаваше да гледам себе си, от това тялото ми потръпваше, разтрисаше се от нерви, поради което автоматично затварях очи. Ако все пак погледнех, виждах ето това: гънки от тлъстина и шкембе, белезникаво и разливащо се. Виждах само по една част от тялото си. В повечето случаи сядах с гръб към огледалото, свила колене и обгърнала ги с ръце заради студа. Никой не ни контролираше дали изпълняваме упражнението, тъй че повечето момичета правеха същото. Облегнали тил в огледалото, слушахме мекия глас на психоложката, затворили очи, разочаровани, че отново сме се провалили, и чакахме края, когато бързо се изправяхме на крака и си давахме вид, че сме участвали в цялото упражнение.
Дядо стои тук в стаята си четири на шест метра, оставя гласовете на лекарите, на другите пациенти, на семейството си да се изплъзват точно по същия начин от него, пъхнал увредените си ръце в джобовете. Загърбил е огледалото, повече не участва в нищо, не може. Аз не участвах, защото си мислех, че така е по-добре за мен, той – защото от него самия вече нищо не му е останало. Той вече е никой. Там, където аз виждах само един дебел корем, той може би вече изобщо нищо не вижда в огледалото.
