БЯГСТВОТО 

Томаш Томан седи в автобуса – пътува към Истанбул. Бяга. От чешкото правосъдие. Предишния ден организирал купон за приятелите си от пражкия квартал Ижни место. Получило се диво парти. Такова се получава, когато се разделяте с хора, които най-вероятно повече никога няма да видите. Още по-диво обаче било преживяното от Томан през изминалите месеци.
Показвали негова снимка по телевизията, бил обявен за издирване – „мъжът, който уби“. При сбиване, разиграло се призори пред един от пражките клубове. Градският съд в Прага го пратил зад решетките за години напред.
Сега обаче седи в автобуса, още с лек махмурлук, и размишлява за случилото се. Разполага с доста време – пътуването до Турция, за което приятелите му предишния ден събрали пари, няма край. А той искал да стигне по суша чак до Югоизточна Азия. „Мисията невъзможна.“
Истанбул. Качва се в самолета, майка му му е купила билет, и така стига до Тайланд. Банкок, тук човек би могъл да изчезне. Само че Томан не иска да изчезва. Иска да си купи време, за да измисли план как да изчисти името си. 
Не се задържа дълго в Тайланд, някакъв емигрант в Банкок му казва, че в Австралия можело лесно да се намери сносна работа. Насочва се към онези надолу с главите от Южното полукълбо. 
Мелбърн. Има късмет, че в Австралия наистина веднага си намира място във фирма за кетъринг, а и „жилище“. В склада за алкохол, под стълбите, си устройва свое гнезденце. „Работата ми се състоеше в това да осигуряваме почерпка, тоест само пиячка. Пристигахме някъде, напивахме всички, после си събирахме нещата и потегляхме обратно“, описва как се е издържал в Австралия. 
По това време обаче Интерпол вече го издирва. 
На всеки три месеца Томан е принуден да напуска Австралия – заради визата. Последно отлита за Бали.
Денпасар. (1) Всичко върви по план. Когато след триседмична ваканция решава да се върне, го спират на паспортната проверка. „Вие минете встрани“, казаха ми. Известно време се правех на куражлия, настоявах, че самолетът ми излита скоро, но вече знаех, че капанът е щракнал…“
Полицията го откарва на скутер, при това Томан държи в ръце куфара си, преминава през шумните улици на Денпасар и си мисли как ли изглеждат азиатските затвори. Вижда се в претъпкана килия, с десетки азиатци и европейски контрабандисти на дрога, размишлява как стремежът му да избегне затвора се е провалил.
Родната телевизия „Нова“ в това време обявява пробива на детективите от целевото разузнаване, известни още като Ловци на черепи. След като са изгубили „следата на чешкия убиец“ в Австралия, тя се появила „в индонезийския град Джакарта“. „Нов проблем – чешкият убиец сега би могъл да се изгуби в страна, където живеят 230 милиона души“, описва репортерът на „Нова“, кадрите от азиатската столица са подсилени с екшън музика. „Чешките полицаи обаче имат едно предимство – разполагат с натурален индонезиец в редиците си. На майчиния си език той договаря арест с тамошните полицаи“, обобщава репортерът. 
Всъщност не арестуват Томан в Джакарта, тоест на остров Ява, а на около 1200 километра от него – на остров Бали. Освен географски издънки репортажът има и няколко други слаби места. Цялата история звучи като показна акция на чешките мъже на закона. Репортерът обаче въобще не коментира как изобщо се е случило така, че Томан първоначално да им се изплъзне. 
На това отгоре редакторът не зачита буквата на закона. Не може да нарича Томан убиец. Той не е осъден за убийство, а за тежка телесна повреда, вследствие на която е настъпила смърт. 
Индонезийските полицаи спират мотоциклетите и се насочват – заедно с Томан, към ресторант. Поръчват си храна. Масата се огъва под тежестта на чиниите, преливащи от екзотични миризми и цветове. Томан обаче няма апетит. „Бях малко нервен.“

ЗАТВОРЪТ

Затворът в Денпасар не е чак толкова лош. Наричат го вила. Изненадващо, тук мъжете и жените живеят заедно. През деня лапат мухи, а ако сте в добри отношения с надзирателите, може и да се пийва. И най-важното – Томан разполага със смартфон с интернет. За такова нещо само би могъл да си мечтае в чешки затвор. 
Индонезия няма договор с Чехия за екстрадиция на престъпници, въпреки това от чешка страна преговарят за депортиране. Играе се за печелене на време. В килията Томан се с материалите по делотозапознава си. Преглежда чешкия печат. Попада на мой репортаж за братята Барта. (2) Един от героите в историята му е познат. Професор Щраус. 
Няколко минути по-късно получавам съобщение във „Фейсбук“. „Може би имам нещо за Вас. Господин Щраус май шмекерува и с експертизи. На Бали съм, мога да ви напиша повече. Поздрави, Томаш Томан.“
„Аха, интересно. Обадете ми се, когато се върнете от почивката.“
„Не съм на почивка, в затвора съм.“
Така започна нашата деветмесечна комуникация. Получих материалите от делото му. „Не се плашете, когато го прочетете, описват ме като звяр. Но аз не съм убиец.“
Делото е обстойно, разлистването му не е никак приятно. Снимки от местопрестъплнието, брутални кадри, кръв, детайлни описания на смъртоносното нараняване, следи, свидетелски показания. 

ГАУДИ ОТ ХОЛЕШОВИЦЕ

„Крос клуб“, Холешовице. „Първоначално де факто беше бар за познати. Известно време съществувахме полулегално, не бяхме институционално одобрени, не покривахме всички изисквания. Постепенно обаче придобихме професионален облик“, казва в разговор, публикуван на страницата на „Крос клуб“, изпълнителният продуцент Томаш Зденек, по прякор Лоренцо.
Клубът се вижда от шосето, има статуи от парчета отпадъчно желязо – истински апотеоз на индустриалната естетика. 
„Целият дизайн се получи без някакви конкретни планове, особено в началото всичко се случваше спонтанно. Дизайнерът Фанда Хмелик, когато работи по нещо, го прави по гаудиовски, без конкретен план. Отначало беше повече на принципа проба-грешка, инсталация. Търсехме материали – най-вече от гробища за железни отпадъци, – и когато вече разполагахме с достатъчно, решавахме да направим някакво преустройство, най-често по време на работа“, описва Лоренцо. Ако инспекторите по охрана на труда сънуват кошмари, те може би изглеждат точно като „Крос клуб“.
„Не ставаше така – да дойде с чертежите и с подробно описание кое как ще изглежда в детайли… Съвсем не… В последно време например имахме доста трудности с одобрението на градинката, тя възникна по същия начин – правехме инсталации, после минаваше проверка – но те всъщност бяха свръхоразмерени, – дооправяхме ги според стандартите, после се изготвяха планове и тепърва тогава се правеше проектът. Само че нито стандартите, нито институциите са подготвени за това. За това – нещо да възникне като творчески процес, като художествено произведение“, споделя Лоренцо на страницата на „Крос клуб“.
Годината е 2008. В същата тази проблематично одобрена, или по-точно неодобрена, градинка призори остава да лежи мъртво тяло, потънало в кръв. 
Същата вечер в „Крос“ идва Томаш Томан. Двадесет и седем годишен. В миналото осъждан два пъти. Условно за телесна повреда и за изнудване.
На бара среща Даниел Л. Двадесет и шест годишен. Още по-пъстро досие. Два пъти условна присъда, два пъти в затвора – за снабдяване на четиринадесет годишно момиче с хероин, за изнасилване, за нападение с цел грабеж и за още редица кражби. 
Даниел Л. го провокира, има желание да се бие. Томан може би също, не е от онези, които просто пасивно ще търпят. Ако инспекторите по охрана на труда понякога сънуват кошмари, то те изглеждат като сбиването на тези двамата в „Крос“.
Томан и Даниел Л. излизат навън. Сбиването свършва за минута. Разказите на свидетелите са несвързани заради промилите алкохол и замъглени поради факта, че всичко се разиграва на разсъмване. В утринния полумрак. Очевидците говорят за удари с юмрук, ритници, за сриваща се статуя, за „звук от удар с желязо и рана на главата“. Даниел Л. остава да лежи неподвижно на земята. 
Томан избягва, на мястото пристигат линейка и полиция. Работа има, само че вече единствено за патолога. 

РАЗСЛЕДВАНЕТО

„Между шест и седем дойдох на работа. В градинката имаше тяло. Полицията конфискува статуята и я откара. Веднага започнаха да го обсъждат в интернет. В дебатите присъстваха две неща: че двете момчета са се млатили брутално, че паднал камък и убил единия. Изведнъж станах също толкова виновен, колкото и нападателят“, разказва ми в бара, до местопрестъплението, самоукият скулптор Франтишек Хмелик. 
Момчетата от „Крос“ веднага се включили в търсенето. Някой казал, че онзи, дето избягал, живее в пражкия квартал Ижни место. Че си пада побойник. 
В това време Томан седял в кръчма с приятели, по телевизията вървели новините. Говорителката разказвала за мъртвия в клуба в Холешовице. 
Изведнъж Томан чул, че е обвинен в нанасяне на тежка телесна повреда, от която Даниел Л. починал. Година по-късно Градският съд в Прага го изпраща зад решетките с присъда затвор при строг режим. 

МАЙКАТА

„След присъдата се сринах. Само че след това съдийката направи грешка. Забрави да удължи ареста на Томаш. Бяха принудени да го пуснат на свобода и трябваше да чака присъдата да влезе в сила. Много плаках, когато избяга, но го подкрепях“, пише ми Иржина Томанова, майка на подсъдимия. На Нова година през 2010 г. Томаш Томан бил вече в Австралия. 
„Когато след това го арестуваха на Бали, преживях шок. Въпреки че през цялото време го очаквах. Най-страшно беше по телевизия „Нова“. Обясняваха, че чешката полиция е заловила брутален убиец. Рухнах. Цял месец бях в болничен“, описва тя. 
После обаче се стегнала и заминала при сина си в Индонезия, за да може да го посещава в затвора. Оттам пише на адвокатите и на мен. 
Именно на Бали, по време на деветнадесетте месеца, Томаш Томан стига до извода, че обратът в процеса настъпил в момента, в който в него се намесил криминалистът биомеханик Иржи Щраус. 

ПРОЦЕСЪТ

Чета в делото показанията на Франтишек Хмелик пред съда. Говори за статуята си. Метална конструкция, съставена от няколко части, която стояла пред клуба. Произведение, което сътворил просто за удоволствие. Въпросът е дали ръбестият камък с тегло петнадесет-двадесет килограма, пъхнат в горната част на статуята, е убил Даниел Л., или не.
Хмелик твърди, че единственото парче измежду стотиците тонове желязо в „Крос“, единствената част, която всъщност не е поставил той самият на стоманената конструкция, е тази, която вероятно е убила Даниел Л.
„Беше ми казано, че камъкът вероятно е вмъкнат отгоре. Опитах се да разузная, понеже градинката се чисти ежедневно, чистачките обикалят, всеки ден минаваме покрай него, но не разбрах някой да го е забелязал, да е видял камъка да е сложен там… Този камък не съм го слагал аз“, е записала съдебната протоколистка. 
Хмелик предоставил снимка, на която конструкцията е без въпросния камък горе. Аргументирал се с това, че камъкът би протъркал кабела и „не би било подходящо“.
„Никога не съм виждал камъка… Питах чистачките, те… твърдяха, че там не е имало никакъв камък“, повтаря той. Как тогава вещественото доказателство се е озовало в неговата конструкция? Хмелик твърди, че трябва да го е поставил някой от посетителите на клуба. 
След него пред съда дава показания биомеханикът Щраус. Съдебен експерт, призован, за да посочи коя рана е била смъртоносна за Даниел Л. Дали е починал вследствие на сбиването, или понеже на главата му е паднал камък.
„Недопустимо от гледна точка на биомеханиката!“, произнесъл пред съда изречението, което през следващите години щях да чувам като ехо. 
Обяснил, че е изключено побойниците да са съборили върху си конструкция висока сто и петдесет сантиметра и камъкът да е ударил главата на единия от тях. Стигнал до заключението, че нараняването, вследствие на което Даниел Л. починал, трябва да е било причинено от ритниците на Томан и от това, че е блъскал главата му в конструкцията. 
Само че свидетели дали показания за падането на статуята. 
Патологът Михал Беран възразил, че е открил биологични следи по камъка. И че падането на камъка „добре обяснява наличието на смъртоносното нараняване“. За тридесет и пет години в лекарската си практика не бил виждал ритник в главата, който да предизвика такова нараняване, от каквото е починал Даниел Л. Би могло, хипотетично, ако Томан го е ритал с тежки подковани обувки. 
Само че въпросната вечер Томан е носел кецове. 
Съдийката обаче, както става ясно от присъдата, стигнала до извода, че „този, който е описал по-обективно и по-логично механизма на нараняването, е професор Щраус“. 
Зачеркнала версията „камък“ и произнесла присъдата: дванадесет години и половина. 

СЪМНЕНИЯТА

Томан седи в индонезийската килия над делото си. Обобщава. Възмутило го, че в мотивите, които доказват вината му, Щраус е намесил височината на двамата побойници. За Даниел Л. говорел като за по-дребния. Точно обратното – Даниел Л. бил с повече от десет сантиметра по-висок и – както пише и в аутопсията – значително по-силен. На всичкото отгоре в момента, в който се сгромолясал на земята, е имал 3,5 промила в кръвта.
„Щраус не е знаел условието на задачата, а е цъфнал с резултата“, пише ми по месинджър от Бали Томан.
Крайно време е да попитаме господин професора за тези противоречия. Каня го на среща, но той ми отговаря писмено:
„Относно споменатия казус на осъдения Томаш Томан Ви съобщавам, че изготвих заключението за целите на съдебния процес, изказах се по съответните въпроси по време на съдебното заседание. Подчертавам, че за вината или липсата ѝ последната дума има съдът. Заставам зад изготвената експертиза, тя е плод на дългогодишната ми емпирична дейност и експертен стаж. Считам въпросите Ви за ирелевантни“, пише Щраус.
Адвокат Михал Марини, с когото също както с мен Томан е осъществил връзка от индонезийския затвор, не ги смята за ирелевантни. И той тъкмо се запознава с делото. Ужасѐн е. Смята, че клиентът му е станал жертва на съдебна грешка, ако не и на престъпление.
Томаш Томан седи в килията над делото си. Търси. На сайта Rajče.cz преглежда стотици снимки. Все пак най-подходяща се оказва тази, която вече присъства в делото. Две момичета са застанали пред статуята и се смеят срещу обектива. Горният камък стои върху конструкцията. Общо взето е доста накриво. 

1.
Град в Индонезия, административен център на о. Бали. – Бел. прев.

2.
Вит Барта е чешки министър на транспорта в периода 2010 – 2011 г., а брат му Матей е собственик на детективска агенция. Споменатият репортаж e посветен на докторските дисертации на братята, за които се оказва, че съдържат глава с абсолютно идентичен текст. – Бел. прев.