Всичко започна от един въпрос. На осемнайсети октомври седемдесет и осма, точно три месеца преди Неда да навърши седем години, дядо ѝ, както седеше на люлеещия се стол пред телевизора и поглаждаше олющения му подлакътник, я попита какъв подарък иска за рождения си ден. Това не беше обикновено запитване, а ритуал, повтарящ се всяка година на същата дата. Три месеца му бяха необходими, за да се подготви. Каквото и да си пожелаеше тя, дядо ѝ го сътворяваше от дърво. И дреха да му беше поръчала, и нея щеше да издялка. Изнамираше едър къс, затваряше се в малката си работилничка в мазето, пълна с причудливи длета, и закипяваше работа. Когато оформеше произведението си, той го изрисуваше с тънки четки и го лакираше. Тя можеше да гледа с часове как загрубелите му пръсти любовно играят по дървото и му вдъхват форма, чувства и дори движение. За четвъртия си рожден ден си беше избрала кукла бебе – той ѝ я бе направил с дупчица в устата, за да пъха в нея биберон. За петия рожден ден – къщичка – ама с всичко – с комин, с две прозорчета (стъкла нямаха, облепи ги с найлон), с отваряща се вратичка с изрисувана дръжка, а вътре – миниатюрно креватче. За шестия си рожден ден получи масичка с четири столчета, а с баба ѝ ушиха зелена покривка. И на оня осемнайсети октомври, три месеца преди седмия ѝ рожден ден, докато ѝ задаваше съдбовния въпрос, дядо ѝ вече сладостно предвкусваше – чак мустаците му потрепваха от възбуда, радостта от единението му с дървото. Този път обаче Неда щеше да го изненада.  

Няколко седмици преди това, в една дъждовна неделя, тя се застоя пред телевизора необичайно дълго. Пред очите ѝ се разкри вълшебство, което в онзи миг дори не можеше да назове, но по-късно го наричаше „балет“. Стърчеше зяпнала насред хола, взираше се в изящните като снежинки какички – как скачат и се въртят, и се носят, сякаш по въздуха, поклащаше се в такт, пристъпваше на пръсти, разкрачваше се от време на време в опит за шпагат и мечтаеше да се вмъкне в телевизора и в оня омагьосан свят. Представлението свърши, на негово място запърпори някакво предаване, но тя сума време не помръдваше, а пред очите ѝ се рееха феите с бели рокли с щръкнали поли. Оттогава насетне, щом по радиото зазвучеше възрастна музика (така наричаше класическата), усилваше звука, шмугваше се в стаята на майка си, нахлузваше някой от прозрачните ѝ комбинезони, завързваше коланче и танцуваше. И когато на оня 18 октомври дядо ѝ ѝ зададе фаталния въпрос, отговорът ѝ вече беше намислен: да я заведат с баба ѝ на истински балет. Той обаче не беше готов да го чуе. Ръката му по инерция милваше подлакътника, а лицето му сменяше изражения: от учудване, през разочарование до унило примирение. 

Както винаги, той изпълни желанието ѝ. Само в началото опита да се измъкне, пробутвайки идеята да отиде само с баба си. Неда обаче беше непреклонна: искаше и с двамата. И понеже дядо ѝ хич не ги схващаше тия работи с балета, помоли за помощ съседката Пепа – тя работеше като фризьорка на „Дондуков“ и бе наясно със „софийските патаклами“, както той наричаше столичните културни събития. Даде ѝ пари и тя им взе билети за „Жизел“. Спектакълът се падна на рождения ѝ ден – в една мразовита, навъсена събота. 

И така на осемнайсети януари, с натежали стомаси от баницата с праз и тиквеника за седмия рожден ден на Неда, тримата се понесоха към гарата в най-представителния им според баба ѝ вид. Въпреки неистовите ѝ протести, сополи и сълзи, Неда се намъкна в кафявия си вълнен панталон под синьо-розовата плетена рокля – по думите на баба ѝ – единственият начин да не замръзне в тоя студ, пък и модата им тъкмо идвала. Дядо ѝ се бе нагиздил със сивия си панталон с ръб от сватбата на дъщеря му, за случая силно отпуснат на кръста. Беше си закачил отдавна заспалия часовник с ланец от баща му и верижката му се кандилкаше тържествено. Баба ѝ се бе нагласила с тоалета за банкетите на текезесето по случай 8 март – черна пола и зелена плетена жилетка с избродирани на яката цветенца. Като влязоха в операта и видяха мраморните колони, фреските, огромните кристални полилеи, коприната и кадифето, се почувстваха като мушици, погрешка кацнали на чужда планета. Три пъти питаха разпоредителката за местата си и накрая тя заряза работата си с въздишка и ги заведе лично. Докато се придвижваха натам, дядо ѝ куцукаше подире им задъхан и потропваше с бастуна си по пода, а Неда, разтреперана от срам, му правеше знаци да побърза. (И досега се връщаше към този миг и не можеше да си го прости.) Като се настаниха, той я прати за „книжле“, по-точно програмата, и успя преди спектакъла да ѝ прочете сюжета. После светлините изгаснаха, музиката се разля из залата и всичко останало изгуби значение. 

„Жизел“. Най-прекрасната приказка, която ѝ бяха разказвали. Неда уж седеше на седалката си на трети балкон между баба и дядо, а всъщност се намираше край Рейн. Когато красивата селска девойка изскочи от къщичката си и взе жизнерадостно да подскача и да се върти, Неда тутакси я обикна. Жизел танцуваше и Неда танцуваше, сякаш преляла се в нейното тяло. Дишаше ароматния въздух, птичките ѝ чуруликаха, слънцето галеше лицето ѝ, а бодрите ритми раздвижваха кръвта ѝ. Щом красивият Алберт се показа на сцената, и тя се влюби в него; сърцето ѝ заби учестено и даже успя да забрави, че той всъщност е принц, сгоден за принцеса, и се прави на селянин, за да го хареса Жизел. Дразнеше се на ревнивия лесничей Лойс и въпреки че дядо ѝ ѝ бе прочел какво ще стане, се молеше за чудо: той да не узнае тайната на Алберт и да не го издаде пред Жизел. А когато това все пак се случи и Жизел полудя и умря, все едно светът се срути върху Неда, сякаш цялата му тъмнина се изля в душата ѝ. Прекара антракта без да се отлепи от седалката, без да вдигне глава, без да продума. Само сълзите ѝ се стичаха, а баба ѝ, непривично умълчана, ги бършеше с кърпа и я галеше. А когато след антракта Жизел отново се яви и затанцува, обляна в синкава светлина, Неда хем знаеше, че това е духът ѝ, хем в нея все още мъждукаше надежда, че може би не е разбрала, че дядо ѝ е прочел погрешно, че е възможно Жизел да е жива.  

Когато на връщане чакаха трамвая на площад „Славейков“, тя попита дядо си:
– Дядо, сега имам ли още рожден ден?
Той се вторачи в часовника си на светлината на близката лампа (не в спрелия с ланеца, а в обикновения на китката) и продума: – Да, все още е рожденият ти ден.
– Мога ли да си поръчам още един подарък? За следващия ми рожден ден, ама, ако може, сега.
– Кажи, моето момиче. Какво искаш? Само не ме карай балет да играя.
Неда заби поглед в хладно проблясващата до крака ѝ релса, стисна палци през ръкавиците, пое си дълбоко дъх и каза:
– Искам да ме запишете на балет.
– Съвсем си се халосала ма, Недо! – разпени се баба ѝ. – Я ги виж к'ви са кльощави тия балерини. Това тяхното живот ли е – да не можеш да се наядеш. И к'во ще ми се чекнеш там пред хората, че да ти се виждат гащите. 
– Моля ви – отрони Неда. Главата ѝ натежа още повече.
– Няма кой да те води – отсече баба ѝ. – Аз съм на работа, а дядото ти с тия болни крака...
– Като Жизелката ли искаш да танцуваш, деде?
Той се наведе към нея, погали я по бузата и надигна лицето ѝ. Сините му очи грееха в тъмното. Лампата зад него обрамчваше фигурата му със сияен ореол. Немирни косъмчета стърчаха от главата му, целите в злато.
Неда кимна; две сълзи се търкулнаха по бузите ѝ. 
– Сигурен съм, че много хубаво ще танцуваш Жизелката – промълви той и обърса страните ѝ с ръкавица.
– Тошо, какъв мъж си ти бре, оставяш се едно дете да те води за носа. Няма как да стане. Не ѝ обещавай, че да не се надява напразно – натърти баба ѝ и му замахна заплашително с пръст.

Обаче колкото и да се пенеше, вече нищо не можеше да стори. Дядо ѝ ѝ беше обещал. Защото на тия години, при тоя нелек живот, след всичкото повтаряне, и той не беше повярвал, че не всичко, що хвърчи, се яде. 

Не след дълго Неда тръгна на балет. Дядо ѝ държеше да е на най-доброто място – не в Перник, ами в София. Отново леля Пепа се притече на помощ – разпита клиентките си и те ѝ казаха, че Пионерският дворец бил правилният избор. Една от тях дори намери връзки и я записаха бързо. Така дядо ѝ, въпреки артритните си колене, се зае да я води всеки вторник. А баба ѝ – не щеш ли, ѝ уши костюм от булчинската рокля на майка ѝ; бъдещата Жизел танцуваше с него с часове на фона на „възрастна“ музика. Неда заживя в мечтата си – от вторник до вторник, вкъщи пак се упражняваше и въпреки че стъпките на станкàта бяха далеч от вълшебството на сцената, знаеше, че ще я отведат при него. Беше щастлива; усмихваше се на всички. Светът звънтеше от обещания и радост. 

И така до оня слънчев мартенски ден, когато, прибирайки се вкъщи, слизаха от влака в Перник –  дядо ѝ пропусна стъпало и се сгромоляса на перона. Оказа се, че му се е счупила тазобедрената става и го закараха в болница. Но преди това, когато дойдоха да го отнесат с линейка, им се наложи да се борят с Неда, за да я откопчат от него. Предадоха я на някакъв милиционер, а после  баба ѝ я прибра. В началото, колкото и да ги молеше, никой не искаше да я заведе при него. Влизаха и излизаха от къщи – баба ѝ, майка ѝ, съседи и роднини, винаги сериозни, тя ги питаше как е, плачеше им да я пуснат да го види, те смотолевяха нещо и се изнизваха. От предишния ѝ живот не бе останал и помен. Обикаляше познатите стаи, докосваше познатите предмети, но без дядо ѝ всичко изглеждаше чуждо, дори измайсторените от него играчки. Беше сигурна, че повече няма и да чуе за балет. Обаче скоро ѝ го споменаха. При това два пъти. 

Първият път беше, когато, най-сетне, три седмици след падането му, я заведоха при дядо ѝ. Като го зърна от вратата, сведе поглед и повече не успя да го вдигне (и това нямаше да си прости) – толкова беше отслабнал и остарял, сякаш животът се беше оттекъл от него, а смъртта прозираше под изтънялата му кожа. Баба ѝ я сграбчи за ръката и я довлече до леглото му. Гласът му бе станал немощен и треперлив и я стресна не по-малко от вида му:

– Продължаваш с балета, нали, Недко?
Не знаеше какво да отвърне, зарови лице в скута на баба си и се разрида.
– Недей да плачеш, пиленце – чу го как мъчително преглъща. – Искам да станеш балерина, да играеш Жизелката. Знам, че това ти е мечтата. Най-добрата Жизелка ще станеш. Ти се трудѝ, пък ще видиш.

Неда се откъсна от баба си, свлече се на пода до леглото му и се опита да му каже през хлипове, че иска само той да се върне. Май нищо не ѝ се разбра. Баба ѝ я вдигна, прегърна я, изведе я от стаята, а после дълго я милва. Повече не го видя. Погребаха го седмица по-късно. Не я взеха на погребението – оставиха я сама вкъщи. Тя си беше скрила некролог с негова снимка, гледаше я и го молеше да се върне. Когато възрастните се прибраха, за втори път след падането му ѝ споменаха за балет. Майка ѝ, облечена в черни блуза и пола, влетя последна, затръшна вратата, стовари се на стола до печката, хвърли бегъл към Неда и процеди: „Ако не беше твоят балет, щеше да е жив“. 

Неда тръгна отново в Двореца на пионерите. Въпреки неистовата ѝ съпротива, волята на баба ѝ  надделя, подкрепена от мощния аргумент, че това било последното желание на дядо ѝ. Години по-късно Неда разбра, че баба ѝ обявила в работата си, че ще излезе преждевременно в пенсия, за да води внучката си на балет. Тогава шефът ѝ, поразен от този порив към изкуството и притеснен да не загуби най-добрата си краварка, ѝ намерил заместничка за часовете, в които отсъствала. 

Беше единайсети януари осемдесет и първа година,, седмица преди деветия ѝ рожден ден, когато баба ѝ я попита какво желае да получи. „Нищо“ – отвърна Неда и продължи да си пише домашното. И не че не си мечтаеше за кукла като на Верчето, и не че нови панталони щяха да са ѝ излишни, или че туфлите ѝ не бяха умалели. Не, нищо подобно. Просто си бе получила подаръка за всичките рождени дни до края на живота си. Бе ѝ го поднесъл дядо ѝ. Последният му дар.