Миналата нощ изглежда съм станал твърде голям за детското си легло: ръцете и краката ми стърчат от него и всеки път, щом се завъртя нанякъде, се отъркват в едно опаковано в найлон шкафче за телевизор и в прозрачни чували с резервни чаршафи; в момента родителите ми са превърнали старата ми стая в склад за непотребни вещи. Не мога да спя; даже след толкова години нищо не може да накара баща ми да включи парното, никога, през никой сезон. Студ на шушулки вкочанясва най-напред малките пръсти на краката ми, след това и големите. Ставам от леглото и куцукам по пода, от единия крак – на другия, по коридора, към спалнята на нашите. 
– Няма ли да останеш малко да си поговорим, фа? – пита майка ми, щом ме вижда, полу на нидерландски, полу на уънджоуски, нашия китайски диалект. Сядам на ръба на леглото ѝ. Както и друг път, изваждаме старите албуми със снимки, разглеждаме ги и се смеем на бухналите ѝ прически, на твърде късите ми панталонки, на тясното, издължено лице на все още слабия ми баща и на дългия му червено-кафяв кожух, който той носеше в родния ми град Миделбург, пък после тя се опита да ми пробута („облечи го веднъж и се покажи на татко си, знаеш ли как ще се гордее”), само че за западните възприятия всеки с този кожух добиваше вид малко на сутеньор; смеем се и на една лошо фокусирана нейна снимка, на която тя видимо се стряска от нещо извън обектива. Разглеждаме снимките, докато и на двамата ни писва да мислим за миналото. 
На следващата сутрин се промъквам из къщата като заблудил се крадец и търся да хапна нещо, преди да тръгна обратно за Амстердам. Още в седем и половина бях буден. За баща ми между ранното ставане и здравото бачкане има тясна връзка и по тази причина в детската ми стая никога не е имало пердета. Сега той самият става някъде към единайсет. 
Дрехите ми миришат на стара мазнина от фритюрник, защото вчера пак помагах при приготвянето на пържените картофки, пилешките крокети и фрикаделите в традиционния холандски снекбар, който се помещава под жилището ни, тук в Тилбург. Родителите ми стопанисват това заведенийце от далечната 1994-а. Но това съвсем скоро ще се промени: те смятат да обявят за продан снекбар „Приятелство” и да се преместят от Тилбург в Ротердам. Седемдесетчасовата работна седмица им идва нанагорно, а Ротердам, с неговите китайски магазини, им се струва добра идея.
Когато наскоро ми казаха за това, тайничко въздъхнах с облекчение. Снекбарът на нашите е мястото, където краката ми натежават като олово, място, което само заради близостта му с тийнейджърските ми години усещам като затвор, като кошмар, пълен с двуглави маски, със ставане в ранни зори, с оцеляване, с промъкване бос по хладния под и трескаво търсене на възможност за бягство. 
Това са къщата и снекбарът, където никога нямах шанса да бъда себе си, това е мястото, където не можех да се разкрия. В коридорчето, водещо от кухнята към снекбара, научих от баща си, че хомосексуалистите са „мръсни”. Това беше мястото, където другите нидерландци гледаха на нас като на „китайците от лавката за пържени картофки”. Тук аз винаги бях нещо, което не исках да бъда: мръсен, не-нидерландец. И затова се научих да се срамувам от всичко китайско и хомосексуално, от всичко, само и само малко повече да приличам на останалите. Нямам търпение родителите ми да се отърват от снекбара, да вдигнат котва и да отплават от там. 
На вратата се появява майка ми по нощница и макар че обикновено закусвам съвсем леко, ми притопля дебело парче солен кекс със зелен лук и свинска мас, специалитет от родния ѝ Уънджоу. 
– Зуо лу! Чъ! – казва тя. Сядай. Яж. 

Тези сцени може и да изглеждат миловидни. Но последните четири години аз почти не съм говорил истински с моите родители. Като дървета с обзети от срамежливост корони ние пазим дистанция един от друг. Връзката ми с моите родители е като тази с денталния ми хигиенист: всеки път като отида при него, се чувствам виновен, чувствам се хванат в прегрешение, искам да му покажа, че мога да се грижа за себе си – и всеки път той все пак изстъргва иззад кътниците ми разни дребни нещица. Надявах се, че след като преди четири години разкрих, че съм хомосексуален, те най-накрая ще намерят време да ме опознаят по-добре. Но разговорът ни по-скоро показа колко голямо всъщност е разстоянието между нас. 
Родителите ми години наред плащаха наема на студентската ми квартира и цялото ми образование, и учебниците за него, с цел да имат правото да определят какъв да бъде животът ми съгласно техните правила и очаквания. Да си успешен и да водиш хетеронормативен живот, например. След моето разкриване родителите ми вероятно знаят малко повече кой съм аз, но не знаят нищо повече за мен. Оставяме неизговорени неща да висят помежду ни и се взираме в тях. В момента те вече не питат имам ли приятелка. Но не питат и има ли приятел в живота ми. 
Закусвам мълчаливо, мълчаливо целувам майка си и мълчаливо тръгвам към гарата. 

На централната гара в Тилбург се разминавам с един китаец около шейсетте, с приведени рамене и потънали дълбоко една в друга бръчки около изсъхналия прорез на устата. Краката му, в чифт стари маратонки, ситнят под анцуга „Адидас”, който той очевидно не беше пробвал в магазина. Инстинктивно искам да отклоня очи, но той е по-бърз: плахият му поглед се стрелва директно надолу, точно преди да се разминем, което пък насочва моя право в оплешивяващото му теме, поширано яйце с пукнал се в средата жълтък, разлят във великолепна жълта локвичка. 
Сещам се за онова, което някога ми разказа Андре Александер, чернокож британец, когото интервюирах преди години. Тогава той живееше в Чънду, град в централен Китай, в който по онова време се установяваха съвсем малко чужденци. В Чънду с леко кимване той поздравявал всеки друг чернокож човек на улицата: Виждам те и те разпознавам. (1) Но самият аз – колко силен само е навикът – винаги лекичко игнорирам другите нидерландци от китайски произход, може би от страх хората да не си помислят, че сме роднини. А може би от страх, че ако сме рамо до рамо, тяхната китайскост ще полепне по мен. 
Всъщност в детството си аз не познавах други китайски нидерландци като мен, родени и израсли в Нидерландия деца на китайци. Макар че според Централното статистическо бюро в началото на 2019 година в Нидерландия живеят към 100 000 китайци първо и второ поколение, което ги прави четвъртата по големина група незападни имигранти в Нидерландия. Тук влизат китайците от Китай (приблизително 75 процента), Хонконг и Макао (19 процента) и Тайван (4 процента). Редом с тези 100 000 има още имигранти китайци (и техните деца) от Индонезия, Суринам, Сингапур, Малайзия, Виетнам, Мианмар и Лаос. Трудно е да не ги забележи човек. (2) 
Освен това са тук от по-отдавна, отколкото си мислех. Китайски търговци от Джъдзян (родната провинция на родителите ми) са дошли в Европа през Сибир още в края на деветнайсети век, китайци са помагали при копаенето на окопи в Северна Франция по време на Първата световна война, а Москва, Париж, Марсилия, Ливърпул и Лондон са били важни места, на които те са се установявали. През 1911 година най-вече от Хонконг и околностите му в Ротердам са дошли евтини китайски работници, за да поемат работата на стачкуващите нидерландски моряци. След Краха на Уолстрийт през 1929 година повечето от тях са безработни, но остават в Нидерландия, след Втората световна война едва няколкостотин китайци оцеляват тук, благодарение на възхода на комбинацията китайско-индонезийски ресторант. Успехът на тази формула привлича нови китайци и броят ресторантчета на китайски имигранти хвръква до небето. (3)
Моите родители са дошли с големите имигрантски вълни от седемдесетте и осемдесетте години. Това е било след края на комунистическия и изолационен режим на Мао Дзъдун, след който държавата Китай все повече се отваря към външния свят, за търговия и за емиграция. Тези гастарбайтери много скоро прибрали и семействата си. По онова време да посочиш като причина за миграцията „събиране на семейството”, все още е вършело работа. (4)
Сега повечето нидерландци от китайски произход живеят в големите градове като Ротердам, Амстердам и Хага, но всъщност забележително много китайски нидерландци са разпръснати и из цялата страна. Аз самият израснах в Миделбург, после се преместихме в Хогерхейде, а след това – в Тилбург. Като изключим семейството ми, докато растях, така и не съм разговарял повече от пет минути с друг нидерландец от китайски произход. 
В моите представи китайците бяха очилати, дебели бизнесмени с възтесни раирани костюмчета, които, с елка в едната ръка и пачка банкноти в другата, на висок глас нареждаха по мобилните си телефони някакви суми – на мандарин, даже не и на нидерландски. Жените бяха тип „гейша”, които кимаха „да” за всичко и после леко се покланяха, за да покажат колко са покорни, докато същевременно сервираха порция ориз с кучешко. Или пък бяха майки тигрици: строгите азиатски майки, които с чехъл в ръка стоят до детето си, готови да го шляпнат, докато то учи наизуст граматичните правила на някой от зулуските езици, свири на пиано и бие всекиго на шах; най-добре и трите едновременно. 
А най-лошото: когато, като мен, в дадена общност редовно си единственият от нещо си (в моя случай ту „китаец”, ту „гей”, ту пък „темерут”), то тогава ти автоматично си отговорният представител на това „нещо”. Стане ли дума за китайски ресторанти например или китайски ястия, или пътуване до Китай, всички други винаги поглеждат към мен, защото са си изградили определен образ за мен. Както майка ми веднъж къде на шега, къде с гордост ми каза: колкото и вътрешно да се чувстваш западен, за външния свят си оставаш китаец. Завинаги ще си „жълт” отвън и „бял” отвътре. С една дума, банан. 
Знам, че подобни (интернализирани) стереотипни мисли могат да бъдат вредни. Те водят до дискриминация, карат ме да се срамувам от тази част от себе си, заради което пък китайците ме отбягват. И така аз се чувствам заблудил се крадец не само в собствената си бащина къща, но в цялата общност на китайските нидерландци. 
Защо да продължавам да живея с този срам? Цял живот съм водил двойствен живот: един, в който бях възможно най-нидерландец, когато съм със съучениците си, с тях слушах западна поп музика и се забавлявах, и един – с родителите ми вкъщи, където ядях „странни” ястия с медуза или морска краставица и часове наред им помагах да направят сос сате и пролетни рулца лумпия, живот, за който никой външен нямаше представа. През лятото на 2016 година по молба на „Фолкскрант” написах репортаж как двамата с майка ми отидохме на екскурзия в Китай. Вече беше минала половин година, откакто бях разкрил хомосексуалността си, но тя въпреки това в Шанхай се опита да ме задоми за една китайка (за това разказвам повече по-нататък). 
Когато статията излезе, получих много отзиви и коментари от други млади китайски нидерландци, с висше или с по-ниско образование, хетеро- и хомосексуални, които споделяха, че са се почувствали разбрани, че абсурдните очаквания, които моите родители имаха към мен, са им познати, и че те най-накрая са успели да обяснят на своите родители как са се чувствали като деца на китайски имигранти. Ние сме част от едно поколение, родено и израснало тук, ние сме онези, които трябва да навигират между два свята, два живота – един, в който сме израсли и един, получен от родителите ни. 
Чрез тези реакции аз осъзнах колко много неща ме свързваха с куп други хора, с които се разбирахме, без да е необходимо пространно да си обясняваме тези неща. 
„Де да бях прочел репортажа ви по-рано, когато бях още млад”, ми писа някой. „Щях да разбера, че не съм единствен.”
Да, за това си бях мечтал и аз, да бе имало повече статии и книги за преживявания, в които да разпозная себе си, така щях да се науча да не се срамувам от тази моя китайска част. И щом веднъж тези мисли ме споходиха, вече нищо не можеше да ги спре. Сякаш бях разопаковал някакви кашони и нещата, които бях извадил от тях, вече не се побираха обратно вътре. Време е за следващата стъпка, казвам си, докато още веднъж поглеждам назад към китаеца със старите маратонки. Предстоящото преместване на родителите ми от къщата, в която израснах, срамувайки се, ме кара да осъзная, че е крайно време да се отуча от този срам. Време е да открия на какво се дължи той, с надеждата, че и други (детето, което самият аз някога бях) ще разпознаят себе си, ще почувстват, че не са сами. 
Като „банан”, като дете на имигранти, като човек, но и като журналист все повече забелязвам колко голямо е влиянието на миграцията и на израстването сред доминантната холандска култура върху хората. Същевременно виждам и колко малко внимание се обръща на второто поколение нидерландци от китайски произход в медиите или в местната политика – толкова малко, че дори аз, китайският нидерландец, имам клиширан образ за китайските нидерландци. Това трябва да се промени. Не познавам съвсем добре дори собствените си родители и зная що за последствия има това върху образа, който аз съм си изградил за другите китайци: едноизмерен образ. И тъй като майка ми и баща ми остаряват (така както остарявам също и аз), аз, вероятно като всяко дете, все по-често си мисля: трябва да запазя онова, което все още може да се запази, да запомня онова, което още може да се запомни, да го изживея, да го задържа, да го проумея, сега, докато аз и те все още споделяме един живот.

1.
Частично публикувано по-рано под заглавие „Какво е да си чернокож в Китай”. Брандпюнт+, 21 октомври 2017 г. – Б.а.

2.
 Кити Лин, „Дигитална колекция „Китайска Нидерландия”. Кралска библиотека, 5 февруари 2019 г. – Б.а.

3.
 Х. ван Пинкстерен и Фр. Пике, Нидерландия през очите на китайците. От масовия турист до интернет журналиста. Изд. „Баланс”, 2017. – Б.а.

4.
М. Хейсбертс, В. Хюейнк и Р. Фохелс (ред.), „Китайските нидерландци: От ресторантьорството до университета”. Институт „Бюро за социално и културно планиране”, август 2011 г. – Б.а.